Хммм, това е останало на чернова само седмица след завръщането ми от Мадрид. Гледам го и си мисля, че няма да изгубя нищо, ако види бял свят. Любопитното е, че няколко месеца по-късно, все още пазя спомена от концерта и изгарям отвътре, като се сетя за неописуемото чувство да съм там.
***
Ето какво съм написала на 19 ноември 2009 г.
През последните няколко дни се опитвах да събера мислите си и да надраскам нещо за преживяното в испанската столица. Поемах си дъх, прехвърлях думите в главата си, но навън не излизаше нищо. Да, успях да избълвам хиперемоционално лаконично излияние за чувствата, които все още вземат надмощие над мен. Уви, това беше отдушник, просто един предпазен клапан, който изби, преди да избухна. Сега измервателната апаратура показва, че съм изцяло в червената зона с предупредителния знак "Опасност!".
За втори път тази година изживявам нещо, което само за няколко часа ме преобръща с хастара навън, изтръсква дребните и ме оставя с пълен с пеперуди и колибрита стомах. Този период от време, в който знам, че мога да стъпвам по облаците и да събирам есенни листа от върховете на дърветата, ще свърши все някога. Може да е след ден, два или седмица. Не е невъзможно да трае дори повече от месец. Неизбежно обаче нещо ще го отнесе, както зимата отнема топлината на земята и настанява скреж във всяко вдишване.
***
Ето какво съм написала на 19 ноември 2009 г.
През последните няколко дни се опитвах да събера мислите си и да надраскам нещо за преживяното в испанската столица. Поемах си дъх, прехвърлях думите в главата си, но навън не излизаше нищо. Да, успях да избълвам хиперемоционално лаконично излияние за чувствата, които все още вземат надмощие над мен. Уви, това беше отдушник, просто един предпазен клапан, който изби, преди да избухна. Сега измервателната апаратура показва, че съм изцяло в червената зона с предупредителния знак "Опасност!".
За втори път тази година изживявам нещо, което само за няколко часа ме преобръща с хастара навън, изтръсква дребните и ме оставя с пълен с пеперуди и колибрита стомах. Този период от време, в който знам, че мога да стъпвам по облаците и да събирам есенни листа от върховете на дърветата, ще свърши все някога. Може да е след ден, два или седмица. Не е невъзможно да трае дори повече от месец. Неизбежно обаче нещо ще го отнесе, както зимата отнема топлината на земята и настанява скреж във всяко вдишване.
