Мога да си измислям истории. Мога да съзерцавам. Да се взирам с часове в капките дъжд, в парцалите сняг, в премигващите светлини и в силуетите на толкова други животи. Мога да си помечтая, че не съм себе си, че съм поредица от други избори, от други думи, от други хора. Светът може и да е поредица от стаи, в които избираме с кого да сме. Само че всяка следваща стая оставя една врата по-малко, един човек по-малко, един избор по-малко. Когато си представя затворените врати, изгубените хора, които не са продължили с мен, отхвърлените възможности, се парализирам. Застивам насред нищото и единственото, което правя, е да се питам отново и отново кой избор е бил правилен.
Мога да продължавам напред колкото си искам, колкото е нужно, само че отхвърлените избори нарастват в геометрична прогресия. И понякога си мисля, че могат да ме настигнат. И да ме погълнат. Какво се случва, когато стаите се изчерпат, когато започнеш отново да влизаш на същите места? Същите ли са стаите, ако хората ги няма? Същите ли са хората, ако ги срещнеш в друга стая? Същите ли са вратите, през които си отказал да преминеш?
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
ОтговорИзтриване