Седмица на... Antimatter

Тези дни позапуснах блога по разнообразни причини. (Редовното оправдание.) Но както обичам да казвам "Оправданията са като гъза - всеки си ги носи и всички знаят, че са там." Въпросът е какво правя след това.

С оглед на мрачното време и зимно-пролетната депресия в стил "ранна финансова криза" тази седмица ще се насоча към нещо по-лирично. С по-малко стържещ метален звук. И ще си пожелая да отида да се подстрижа така, както планирам. Тази година рожденденската ми депресия дава индикации 4 месеца по-рано.

Antimatter.

For the sake of good old times.

Предай нататък

За човек, който мрази да закъснява, направо изпуснах положението с "Предай нататък". Сигурно, ако не беше излъчването по Нова, дори щях да го пропусна. А сега, като се замисля, това би било доста сериозен пропуск. Отдавна не бях гледала толкова въздействащ филм, от онези, които те карат да се замислиш как би променил живота си. От онези, които те карат да си обещаеш, че ще промениш нещо.

Дано ежедневието не изтрие спомена.

What did you ever do to change the world?

I guess it's hard for people who are so used to things the way they are - even if they're bad - to change. 'Cause they kind of give up. And when they do, everybody kind of loses.

Nobody's Wife

Това не е песента на деня. Но е достатъчно под кожата ми, за да е настроението ми към момента. Не трябва да се извинявам за грешките си - аз съм себе си благодарение на тях. Аз съм себе си и в резултат на хората, с които съм споделяла времето си, обичала съм, ненавиждала съм, била съм. Глупаво би било да кажа, че съм продукт само на желанията и постъпките си. Аз съм резултат от другите - приятели, любовници, съперници, мимолетни срещи. И от себе си.

But that's me.

Anouk - Nobody's Wife

I'm sorry for the times that I made you scream
for the times that I killed your dreams
for the times that I made your whole world rumble

for the times that I made you cry
for the times that I told you lies
for the times that I watched and let you stumble

It's too bad, but that's me
what goes around comes around, you'll see
that I can carry the burden of pain
'cause it ain't the first time that a man goes insane
and when I spread my wings to embrace him for life
I'm suckin' out his love, 'cause I, I'll never be nobody's wife

I'm sorry for the times that I didn't come home
left you lyin' in that bed alone
was flyin' high in the sky when you needed my shoulder

you're like a stone hangin' round my neck, see
cut it loose before it breaks my back, see
I've gotta say what I feel before I grow older

I'm sorry but I ain't gonna change my ways
you know I've tried but I'm still the same
I've got to do it my own way

It's too bad, but hey, that's me
what goes around comes around, you'll see
that I can carry the burden of pain
'cause it ain't the first time that a man goes insane
and when I spread my wings to embrace him for life
I'm suckin' out his love, I, I'll never be nobody's wife

It's too bad, but hey, that's me
what goes around comes around, you'll see
that I can carry the burden of pain
'cause it ain't the first time that a man goes insane
and when I spread my wings to embrace him for life
I'm suckin' out his love, I, I'll never be nobody's wife

За липсата

Раздвижвам пръсти в пустотата на отсъствието ти. Не е студено - наелектризиращо е. Как мога да усетя, че те няма, ако не си изчезнал и от контурите?

Излъгах.
Щом виждам липсата ти през стъклената тишина, не съм обръгнала на празнотата. Как мога да запълня едно пространство, в което отдавна съм едва наполовина?

Сега, размита в очертанията на липсата ти, се срещам с всички призраци на чувствата. В очите ми се отразява миналото и знам, че бъдещето няма да ми го прости.

На цигарата с любов

Искам да запаля. Нервно ще разкъсам картона и станиола и ще отвлека една цигара. Ще я пъхна между устните си и ще поднеса огънчето към лицето си. Ще поема дима. Ще се задавя. Ще преглътна и ще се изправя срещу себе си.

Искам да запаля. Да се приспя в никотина и да удавя всичко в горчив дим. Ще се просмукам с аромата на изтлял тютюн, ще ухая на клади. В косата ми ще се заплетат струйки дим, а по лицето ми ще плъзне топлина. Хартията ще изгори в ръцете ми и пепелта ще я отвее вятърът.

Ние с теб ще сме мимолетни. Ще изгорим за няколко минути. И после ще захвърля останките ти под краката си. Какво, че можеш да убиваш? Аз мога да те стъпча. Но пак е хубаво, че можем да сме заедно.

Искам да запаля. Кой има огънче?

Песен на деня – 13 януари 2008

Like a shock to the system
I feel good, well alright
Like a shock to the system
Say yeah, ain't it eerie

Да. За отскок в ледения понеделник, когато климатикът е замръзнал и по тази причина не можем да го пуснем, за да се стоплим, нека песента на деня да е:

Billy Idol – Shock to the System

Say it louder.

Защото е студено. Вътре, вън. В мен.
Днес емоциите ми имат нужда от електрошокова терапия.

Краят

Трудно ми е да пиша за онова, което ми се случва без метафори. И ми е трудно да се обръщам към нещо, което загърбвам. Няма да искам да си останем само приятели. Ако ни е писано да стане, ще се видим след някой и друг месец и ще сме си простили.

Ще сме си простили, че насилвахме връзка, която извървя своя път още в началото си.
Ще сме си простили, че сме спрели да се обичаме и е останал само навикът.
Ще сме си простили за всички думи през годините.
И ще сме си простили за онова, което остана неизказано.

Или може би не?

"Ти имаш нужда от свой живот," не трябва да ти казвам повече. Пожелавам си и двамата да намерим онова, което търсим. То отдавна не е това, което се случва между нас.

Scream

I used to scream. A lot.
There were no words to it. It just came from deep within. Rushing through my insides, knocking on the tip of my tongue.
It was a vocal show-off.

It was me.

To Draw A Perfect Line

-What are you doing?
-I'm drawing a line.

Тегля чертата. Тънка, прорязана в подвижните пясъци, върху които сме стъпили. Разпъвам бодливата тел, насъсквам кучетата. Така никой от нас не може да премине отвъд.

При другия.

Очертавам около себе си окръжност. Аз съм центърът, а радиусът е малко по-малък от отсечката, която ни свързва. Сега вече ще сме такива, каквито кажа. С линии е лесно - границите облекчават дистанцирането. Приятели, любовници, екс. Ако те напъхам в бутиков етикет и после пренабивам номерата ти, за да удължа срока ни на годност, ще избягам ли от отчуждението? I'm drawing a line here. Actually, a perfect set of lines.


Напъхвам емоциите си в бутилки, слагам им надписи и дозирам според предписанието. И теб ще те приемам по рецептата. Към някои стъкла не съм прибягвала отдавна. Други поемам ежедневно. С тях вербализирам чувството. Опредметявам го. Като те сложа в дума, спасявам страховете си.

Ако речта е най-голямото богатство, защо сме по-нещастни от маймуните?

Целувка за лека нощ

Нова година - нов късмет. Or so they say.

Моята година започна на същото място, където посрещнах и 2008-ма. С почти същите хора. С други обувки и с различен чифт чорапи. Два дни по-късно я започнах с House MD, 5-ти сезон.

Този път не ми е време за равносметки. Дори пропуснах досадното създаване на списък с неща, на които трябва да се науча. Насилствено. "Да плача по-малко. Да пиша повече. Да спра да спя с плюшени играчки. Да съм по-отговорна." Не. Това беше преди.

Не съм се променила. Защото, както казва д-р Хаус, "Хората не се променят. Искат да се променят. Опитват се." Промяната е патология.

Тази година започна незабележимо. Или почти.

Някъде около полунощ се запитах какво е да целунеш друг човек. Вместо този, когото си целувал през последните 4-5 години. Какво е да се отдадеш на мимолетна емоция с друг човек. Да опиташ чужд вкус. Чужда техника и чужда страст.

В представите си идеализираме хората, с които искаме да се целуваме. Целувките им са точно такива, каквито ни харесват на нас. В моя случай - дълбока, страстна, отривиста. Без допълнителна порция слюнка, мерси. На практика обаче едва ли ще звънят камбани, едва ли ще има "black sensations up and down your spine" и не е много сигурно, че няма да е разочароващо изживяване. Защото човекът се целувка скучно, бавно и лигаво. Например.

Но ако не опиташ, няма как да знаеш.

Аз още не знам.

Не вярвам в изневярата. Вярвам, че си струва да получиш онова, което искаш.

Оригинално изображение: http://i.ehow.com/images/GlobalPhoto/Articles/2180774/kisslipsbydavewicks-main_Full.jpg

Broken

Sometimes I'm broken.

In just the glimpse of an eye I fall apart. My life is mine no more, I am myself no longer. In a heartbeat I become the thousand pieces of a jigsaw.

So where do I go from here? With no backup plan, with no more exits?

And in just a heartbeat I am whole again. And yet I have no backup plan, there are no more exits. I am whole and yet I am so stuck with this stranger that I am.

Sometimes I'm whole. And then again - I am broken. Has anybody got a glue?

Архитектура

Мога да си измислям истории. Мога да съзерцавам. Да се взирам с часове в капките дъжд, в парцалите сняг, в премигващите светлини и в силуетите на толкова други животи. Мога да си помечтая, че не съм себе си, че съм поредица от други избори, от други думи, от други хора. Светът може и да е поредица от стаи, в които избираме с кого да сме. Само че всяка следваща стая оставя една врата по-малко, един човек по-малко, един избор по-малко. Когато си представя затворените врати, изгубените хора, които не са продължили с мен, отхвърлените възможности, се парализирам. Застивам насред нищото и единственото, което правя, е да се питам отново и отново кой избор е бил правилен.

Мога да продължавам напред колкото си искам, колкото е нужно, само че отхвърлените избори нарастват в геометрична прогресия. И понякога си мисля, че могат да ме настигнат. И да ме погълнат. Какво се случва, когато стаите се изчерпат, когато започнеш отново да влизаш на същите места? Същите ли са стаите, ако хората ги няма? Същите ли са хората, ако ги срещнеш в друга стая? Същите ли са вратите, през които си отказал да преминеш?

Short Distance Walker

Сама съм. Мога да изпълня къщата с музика и да я оставя да се блъска между стените. Предпочитам да я оставя интимно да се плиска около мен и да ми нашепва, че рано или късно всичко продължава.

Тази сутрин за първи път излязох навън за повече от няколко мига. Студът събуди сетивата ми, зарадва ме и ме съживи. Почувствах се нова. Установих, че малките цели, от които мога да изтъка деня си, ми носят радост и надежда. Да стана от леглото, да изляза навън, да отида няколко пресечки по-надолу по улицата, може би утре да отида на кино. Все малки победи, които ми напомнят, че животът продължава и че аз трябва да се върна в неговия ритъм. Мисля, че го догонвам. Искам скоро да оставя бездействието, което нежно чопли из ъгълчетата на ума ми, и да се хвърля в грубото ежедневие, което поглъща миговете ми. Изумително е как, когато единственото ми задължение е да не върша нищо, се чувствам като затворник. Явно свободата не е в липсата на задължения и отговорности.

Понякога прокарвам пръсти през новите си белези. Плъзвам ръката си почти сладострастно и изучавам новите грапавини. Свикваме да живеем заедно. Свикваме да се усещаме и да отхвърляме отчуждението. Изучавам чувството собствената ми кожа да ми е неприсъща, топла и леко изтръпнала. Понякога мразя това, което докосвам...

The loneliness of the long-distance runner...

Посттравматично

Върнах се. Преди два дни.

Едва сега намерих време за другия си дом, за мястото, където бягат мислите ми, където отива несподеленото и неизреченото. Страх ме е да пиша и да говоря. За това, което свърши, за това, което започна. В мен още има болка, а до трите белега полегнаха още два.

Отново си спомням. Всичко. Липсата на контрол, унизителната беззащитност, безсилието и желанието да покажа, че съм жива. И онова успокоително „Отдавна свърши,” след което вече нямаше място за сълзи.

Върнах се. И мисля, че пак съм друга.

Светлина в края на тунела

Трябва да се науча да вярвам на сънищата си. Когато нощите ми са пълни със стремглави спускания по стълби, на следващия ден неминуемо се срещам с падението. В някаква форма. Или в повече от една.

Около мен валят добри новини. Аз пък, за разнообразие, открих утеха във вещите. Макар и в най-убития апарат, който предлагаха Jeff. По-лека с две банкноти, но по-тежка с една Motorola, поех към дома и към едно утре, за което не жадувам особено. „Всичко ще е наред,” както казват всички, а всички останали ще пълним пространството си с ненужни вещи, когато имаме нужда от утеха.

Тук

Стените ми греят в зелено, а до мен с листа плаче растението, което в събота ми върнаха умиращо. Видях името си, видях мастилото върху хартията, потънах в суетата да знам, че нещо от мен се е отпечатало върху действителността.

Не ми е уютно тук. Не харесвам новия си дом. Все още е толкова празно, че чувам как самотата се отърква в стените и шепне сладки приказки на хилядите разхвърляни вещи. Липсва ми домът, липсва ми малката топка козина и нокти, която разливаше топлина в скута ми и с любов пазеше сънищата ми. Все още не съм щастлива тук, но се надявам да се науча. Искам да се науча, искам да преоткрия себе си сред зелените стени, под капана от сънища, сред пустотата, която се плиска между многото стени. И искам да приключа това, което влача вече толкова години. Страх ли ме е?

Не съм щастлива тук.

Един немирен слънчев лъч лази по тялото ми. Прокрадва се по огромната яка на пуловера ми и се опитва да пропълзи по лицето ми - нагоре по устните, нагоре по бузата и право в лявото ми око. Сетне, вгледан в мислите ми, ще продължи все по-нагоре, ще се плъзне назад и ще застине върху някой друг.

Изпълват ме разочарование, завист и обида. Когато слънчевият лъч се огледа в тях, ще избяга от мен и няма да види нито страха, нито тягостното очакване, нито нуждата да знам, че "някой" го е грижа. О, знам, че всички се интересуват, че всички също като мен тръпнат в очакване. Само че никой не държи ръката ми, когато просто избухвам насред нищото. Собственият ми Голям взрив ме връща назад, аз се свивам, свивам и задълбавам в хилядите дреболии, насред които кламерите изглеждат по-съществени от звездите. Осъзнавам, че съм сама, оглеждам се в стъкления поглед на егоизма си, когато няма кой да ми каже, че зад мен има стена, пред мен има път, а не ме заобикаля онази черна бездна, в която напоследък пропадам.

Мъчи ме нуждата да пиша, но езикът ми пресъхва. Мъчи ме нуждата да споделям, но ръцете ми треперят. Сърцето ми побягва в лудешки ритъм, задушавам се... А на дъното на чантата ми лежи нова рецепта.

Out of the silent planet

Искам отново да съм на разбиващ концерт, където нищо друго няма значение. Имам глас, цялата съм глас и удоволствие, подскачаща топка плът, в чиято глава няма капка мозък. Безвремие. Безвремието е концерт на Judas Priest, безвремието е да крещиш с Iron Maiden и да вадиш от безплодната утроба на душата си всяка емоция, и да я запокитваш далеч от себе си, само за да се завърне десетократно, стократно увеличена от басовете на озвучителната техника.

Искам да удавя страха във вино, в метна с мляко или в 20 текили. Искам да събудя най-тъмните си кътчета и да повярвам, че всичко това е просто сън, онази адска наркоза, в която имах чувството, че нещо ме изгаря. А после... После да става каквото ще...

Ride on

Животът продължава. Ще ми се тук да напиша нещо красиво, да размишлявам за понеделниците, които неминуемо трябва да започват с усмивка. Иска ми се да прехвърля чувствата си върху бялото поле, което се разстила пред мен, да му даря душата си и да отгърна съзнанието си, да го изпразня, за да не сънувам.

I'll give you black sensations up and down your spine.

Хубаво е да срещнеш човек, който може да събуди тръпката в основата на гръбнака. Онази тръпка, която пълзи и се разлива по тила, за да обхване цялото тяло. Дори срещата да е мимолетна, само поглед, изплъзнала се дума...

Когато първото момче, с което се целунах, ме попита какво съм почувствала, му отговорих точно така: You give me black sensations up and down my spine. И ми се прииска този миг никога да не свършва, защото всяка дума беше истина. Когато се влюбвам, подписвам смъртната си присъда.

Има хора, които не сънуват. Понякога искрено им завиждам. Искам нощите ми да са празни, пълни с мрак и със спокойствие. Кошмарите ме изтощават, понякога в тях съзнанието ми се опитва да ме смачка - безпощадно. Виждам и чувам да се изричат неща, които се врязват в мен, издълбават дупки в съществото ми и ме оставят да се чудя какво толкова не харесвам в себе си.