четвъртък, 13 декември 2007 г.

За фениксите и хората

Когато размишлявам за любовта, ставам повърхностна и тривиална. Изразявам се с клишета, мисля в цветовете на втълпявани ценности и в крайна сметка не спирам да се въртя около себе си. Казвам: “Искам любов, в която да изгоря, а не връзка, в която да тлея като въглен.” Истината е, че може би искам любов, в която аз и човекът до мен ще сме феникси. Изгаряме и се раждаме отново – същите и съвсем други. Всеки миг.

Такава връзка обаче едва ли ще издържи – ще се изчерпаме в раждането и в умирането и чувствата ни бързо ще се пресъхнат. Ще се научим да правим компромиси, изморени от пламъците, ще свикнем да умираме все по-рядко, защото ще ни се иска да живеем по-дълго. И в крайна сметка, ако сме още заедно, а не сме потърсили други феникси, ще се превърнем в уморени стари птици, с проскубани пера. А ако не издържим емоциите и се разделим в търсенето си, дали ще се връщаме назад с усмивка, или ще бягаме от спомените, защото ни боли?

Алтернативата на тлеещите дни ми се струва кошмарна. Двама души, които след години заедно почти не си говорят, защото мислят, че се разбират само с поглед, а всъщност са напълно непознати. Споделят леглото си за сън, споделят дните си за празни приказки...

Казват, че любовта все някога си тръгва и на нейно място остават обич и привързаност. Остава навикът. Остава нуждата да имаш някого до себе си и страхът, че няма да откриеш друг, който да споделя дните ти. Оставаш сам. Остават ти заблудите. Остава другият, който е може би по-щастлив, по-нещастен или по-заблуден от теб. Когато всичко е започнало без любов и се е превърнало в удобство, май не остава нищо. Освен болезненото неудовлетворение.

Чудя се, когато любовта си тръгне или изобщо не се е вясвала, дали трябва да я потърсиш другаде?

Няма коментари:

Публикуване на коментар