На цигарата с любов

Искам да запаля. Нервно ще разкъсам картона и станиола и ще отвлека една цигара. Ще я пъхна между устните си и ще поднеса огънчето към лицето си. Ще поема дима. Ще се задавя. Ще преглътна и ще се изправя срещу себе си.

Искам да запаля. Да се приспя в никотина и да удавя всичко в горчив дим. Ще се просмукам с аромата на изтлял тютюн, ще ухая на клади. В косата ми ще се заплетат струйки дим, а по лицето ми ще плъзне топлина. Хартията ще изгори в ръцете ми и пепелта ще я отвее вятърът.

Ние с теб ще сме мимолетни. Ще изгорим за няколко минути. И после ще захвърля останките ти под краката си. Какво, че можеш да убиваш? Аз мога да те стъпча. Но пак е хубаво, че можем да сме заедно.

Искам да запаля. Кой има огънче?

Приказка за лека нощ

На човек, който би могъл да запълни липсващите места в историята

Искам те. Мога да го изкрещя, докато търся ключовете си. "Чакай ме," моля се наум и отвеждам копнежа си нагоре по стълбите. Желанието проскърцва под краката ми. Палтото ми замръзва върху последното стъпало.

Посрещаш ме без думи. Не са ми нужни. Поглъщам устните ти със своите, как искам да ме заболи от нашата целувка. "Разрани устните ми." Нахлувам зад барикадата на зъбите ти, преследвам те до дъното. Ръцете ми се сключват зад главата ти. Заравям пръсти в косата ти, а върху границата помежду ни избухват клади. Потръпвам от студа в стаята. Не ме разпитвай готова ли съм или не. Достатъчно е да се вслушаш в дишането ми, което отдавна се е преродило в стонове.

Отеквам върху кожата ти. Приплъзнала съм устни по врата ти. Изследвам мускуса в порите ти, оставям се да шаря върху кожата ти. Недей, не ме докосвай между другото.

Обръщам се с гръб към теб. Опрени до стената, не мисля, че ни остава път за отстъпление.

***

Свличам се на колене. Краката ми треперят. Последният ми вик е разранил и гърлото ми.

Perfect Strangers. Приказка за Р'хар

Днес ми се искаше тук да се появят Deep Purple с Perfect Strangers. Клипче, линк към Youtube, линк към mp3. Каквото и да е. Дори текста. Изневерявам на желанието си.

---

Р'хар облиза устните си. Двете връхчета на езика му, остриета на стилетиони от плът, опипаха пукнатините и с тихо съскане се скриха зад зъбите. Присви очи и погледът му пробяга по тялото й.

Представи си сухата целувка на пътя върху петите - избила в бяло по кожата. Подмина извивката на глезените и се загуби в задколянната й ямка. Трапчинката в основата на бедрото й бе пълна със златния прах на пустинята. По-нагоре блясъкът й се превръщаше в сянката на дрипите, които дюните й бяха подарили. А още по-нагоре - изчезваше в овал.

Не продължи към топлата бразда, разкъсваща гърба й, към необятните полета на косите й. Достатъчно му беше да съзерцава онази шепа плът между прасеца и бедрото й, сгушена над мускулите, разпъната над трепкащата кръв. Езикът му се стрелна между устните. Опари пукнатините върху устните му и с тихо съскане се скри зад зъбите.

Гладът заудря в слепоочията му.

Tattoo Me Pretty

Прекрачих в студиото на зимата. Без час. Поисках си промяна.

Студът ме татуира. Прободе кожата ми с иглите си и се разми в скулите.
Оставих се в ръцете му.

Поисках си върху лицето ми да дишат дракони. Да ме изричат йероглифи. Иглата му върху лицето ми е ледена.

Боята му е симпатична.

А ти намерил ли си светлина, с която да ме видиш?


Изображение: http://www.photobucket.com/

Свали ме на колене

Свали ме на колене. Взе ми името. Погълна съществото ми. Обърна ми гръб.

Не съм празна обвивка. Не съм прах върху останките от угощението ти.

Не съм лъжа.

Свали ме на колене. Аз взех лъжи от теб, нахраних се с умора. Сега ще ти обърна гръб.

------------------------

Свали ме на колене. Аз ще извая ями сред чаршафите. Ще търкам кожата си в коприната и ще ти дам душата си.

Разхвърляй ме. Пръсни ме по земята. Аз ще се вмъкна в теб и ще се скрия в сетивата ти.

Свали сърцето ми на колене. И ще ти дам да изгориш в кръвта ми.

За фениксите и хората

Когато размишлявам за любовта, ставам повърхностна и тривиална. Изразявам се с клишета, мисля в цветовете на втълпявани ценности и в крайна сметка не спирам да се въртя около себе си. Казвам: “Искам любов, в която да изгоря, а не връзка, в която да тлея като въглен.” Истината е, че може би искам любов, в която аз и човекът до мен ще сме феникси. Изгаряме и се раждаме отново – същите и съвсем други. Всеки миг.

Такава връзка обаче едва ли ще издържи – ще се изчерпаме в раждането и в умирането и чувствата ни бързо ще се пресъхнат. Ще се научим да правим компромиси, изморени от пламъците, ще свикнем да умираме все по-рядко, защото ще ни се иска да живеем по-дълго. И в крайна сметка, ако сме още заедно, а не сме потърсили други феникси, ще се превърнем в уморени стари птици, с проскубани пера. А ако не издържим емоциите и се разделим в търсенето си, дали ще се връщаме назад с усмивка, или ще бягаме от спомените, защото ни боли?

Алтернативата на тлеещите дни ми се струва кошмарна. Двама души, които след години заедно почти не си говорят, защото мислят, че се разбират само с поглед, а всъщност са напълно непознати. Споделят леглото си за сън, споделят дните си за празни приказки...

Казват, че любовта все някога си тръгва и на нейно място остават обич и привързаност. Остава навикът. Остава нуждата да имаш някого до себе си и страхът, че няма да откриеш друг, който да споделя дните ти. Оставаш сам. Остават ти заблудите. Остава другият, който е може би по-щастлив, по-нещастен или по-заблуден от теб. Когато всичко е започнало без любов и се е превърнало в удобство, май не остава нищо. Освен болезненото неудовлетворение.

Чудя се, когато любовта си тръгне или изобщо не се е вясвала, дали трябва да я потърсиш другаде?

Tangerine

My fingers smell of tangerine.

Whenever I run my nails through the peel of a tangerine, I think of Led Zeppelin. "Tangerine, tangerine, living reflection of a dream..." Then the tips of my fingers turn orange and I become overwhelmed with the scent of the naked fruit. I can taste it in my mind.

There's a pile of tangerine peels on my desk - drying up in this heavy air of solitude and silence. They're dried with edges stiff, white on the inside and dull on the outside. There's no scent left in them. And all their smell is on my fingers.

Broken

Sometimes I'm broken.

In just the glimpse of an eye I fall apart. My life is mine no more, I am myself no longer. In a heartbeat I become the thousand pieces of a jigsaw.

So where do I go from here? With no backup plan, with no more exits?

And in just a heartbeat I am whole again. And yet I have no backup plan, there are no more exits. I am whole and yet I am so stuck with this stranger that I am.

Sometimes I'm whole. And then again - I am broken. Has anybody got a glue?

Зимна мисъл

Зимата започна като мъгла в късогледите ми очи. Сетне се превърна в чаша топло мляко с мед и канела, един портокал и недопечена гофрета.

Навън все още вали. Снежинките се носят неуморно, докосват триъгълния ми прозорец и после се отдалечават, политат към земята, а сетне подскачат обратно до самите облаци. Носят се в различни посоки, срещат се и се отдалечават, танцуват около и във вятъра и уморени лягат върху асфалта, боклука и пръстта. Улиците са празни, всички гледаме снега отвътре навън.

Бяло е. А ще е бяло за толкова кратко. Щом сълзите спрат, невинността и чистотата отново ще се стопят сред топлината на всичко мръсно. Снегът ме прави романтична и буди мизантропията ми. Обичам да обичам в мечтите си и мразя всяка стъпка върху бялото лице на света.

Един немирен слънчев лъч лази по тялото ми. Прокрадва се по огромната яка на пуловера ми и се опитва да пропълзи по лицето ми - нагоре по устните, нагоре по бузата и право в лявото ми око. Сетне, вгледан в мислите ми, ще продължи все по-нагоре, ще се плъзне назад и ще застине върху някой друг.

Изпълват ме разочарование, завист и обида. Когато слънчевият лъч се огледа в тях, ще избяга от мен и няма да види нито страха, нито тягостното очакване, нито нуждата да знам, че "някой" го е грижа. О, знам, че всички се интересуват, че всички също като мен тръпнат в очакване. Само че никой не държи ръката ми, когато просто избухвам насред нищото. Собственият ми Голям взрив ме връща назад, аз се свивам, свивам и задълбавам в хилядите дреболии, насред които кламерите изглеждат по-съществени от звездите. Осъзнавам, че съм сама, оглеждам се в стъкления поглед на егоизма си, когато няма кой да ми каже, че зад мен има стена, пред мен има път, а не ме заобикаля онази черна бездна, в която напоследък пропадам.

Мъчи ме нуждата да пиша, но езикът ми пресъхва. Мъчи ме нуждата да споделям, но ръцете ми треперят. Сърцето ми побягва в лудешки ритъм, задушавам се... А на дъното на чантата ми лежи нова рецепта.

Кестени и сълзи

Обичам есента. Небето е пълно с вода - тежко, наедряло от летни сълзи и сиво като стените на панелка. Дърветата свенливо се събличат и пълнят улиците с мъртвия си срам - стотици есенни листа галят асфалта и прокарват език по автомобилните гуми и подметките на хората. По тротоарите се търкалят кестени, избягали от своя разпукан затвор, нетърпеливи да усетят земята. Ала в София земя няма - има откломки от камък, които се изтъркват под стъпките ни и задушават пръстта.

Обичам есента и мразя докосването на мокрите листа. Когато стъпвам в напоените с дъжд отрочета на дърветата, потръпвам от погнуса. Нежни и крехки, когато са сухи, сега те ми напомнят на кал, на помия, която лепне по спретнатия ми свят. Предпочитам да стъпя в локва, отколкото върху мокро листо, примесено с меката обвивка на кестена. Каша от листа и кестени, гниеща смес...

Есенният дъжд не отмива. Само летните бури пречистват и когато ръми през есента всичко става по-мръсно... Есента настъпи за една нощ - дойде с летни сълзи и нетърпеливо започна да разсъблича света.

Очите ми са пълни с есенно небе, в гърдите ми потръпва зима.

Разтвори се, погълни ме. После ме изплюй като семка от грозде - измита и предъвкана. От мен ще покълнне нов живот и някой ще черпи сладост от гроздовете на плътта ми. Някой ден от тялото ми ще потече вино, а времето ще пирува с гъстия ми дъх. От спомена за презряната семка, която трови вкуса ти, ще остане само надежда.

Молитва

Помогни ми...
Да повярвам, че има смисъл във всяко следващо утре.
Да прегърна себе си и да обикна онова, което съм, да разбера онова, което искам да съм, и да посрещна онова, в което се превръщам.
Да потопя душата си във вярата, че там, някъде има някой, който винаги ще ме чак да го открия, за да ми покаже света.
Да продължа да се надявам, че мечтите са постижими и че няма да съжалявам за нито една от тях.
Да не забравям, че вселената може да се побере в целувка - по-дълга от вечността и по-дълбока от Марианската падина.
Да намеря близост, в която мога да се променя, да загърбя студенината и да дам любов.
Да преоткрия всичко...

Не искам от страните ми да прелива пустота, в която губя всеки миг.

Целувка

Понякога имам нужда да запаля. Просто така. Не заради някакво удоволствие, удовлетворение или нещо друго. Имам нужда да прокарам нежната хартия между устните си, да получа целувка, за която копнея. Със страст и до дъно.

Слагам цигара между устните си и поднасям огънчето към лицето си. Ведъж на всеки няколко години. Жадувана целувка, необвързваща, дълга. Безкрайна. Снабдена с необходимата горчивина, с неизбежната горчивина във всяко едно вдишване. Вътре няма сладост, няма наслада. Остатъци от болка, която поемам с всеки дъх. Като оправдание, като извинение, като угризение. Като любов.

Понякога ми се струва, че мога да потъна в тази целувка. С цялата страст, която ми липсва сега. Мога да се разтворя под милувката, мога да я прекъсна, когато поискам. Мога да я превърна във всичко, от което имам нужда. В теб, в него, в някой друг. В себе си.

Мога да си играя с език, да хапя, да се отдръпвам и да се отдавам. Да горя в чувството.

Последните няколко милиметра до филтъра са неимоверни горчиви. Задушават ме, тровят ме. Като последната глътка вино на дъното, като последния тласък преди истинския оргазъм. Като целувка на раздяла. След тях свършва всичко. И никога нищо не е същото.

Искам да пиша

Опитвам се да се изключа. Последните ми думи ме гледат, сочат ме с наполовина родения си пръст, защото не ми достигнаха секунди да им дам живот. Колко са горчиви и черни, насочили иглата на обвинението си към лявото ми око...

http://www.sivosten.com/content.php?review.398

Метадон

Хора-метадон...

Обичаш. До полуда, с фина болка, която дълбае някъде зад лявото ти око. С чувство, което те изпепелява в гърдите и топи лава по страните ти. С отчаяние, което копнее за всеки жест на нежност, което се превръща в наркотик. Взимаш дозата си всеки ден, мразейки се все повече. Защото се губиш в чувството, защото осъзнаваш колко си жалък в очите на Другия и колко безнадеждно е всичко.

Бягаш. В тъмното. Скриваш се, оставяш всичко зад себе си. Прекарваш часове, дни, седмици, месеци без да излезеш навън. Топиш се в болката на бълнуването, в сълзите си, в безумния копнеж, в нуждата да получиш още една доза лично унижение, още една доза от онзи, когото обичаш.

Започваш терапия. Срещаш друг - малки дози метадон всеки ден. Нищожен заместител на огъня в кръвта, на пулсиращата болка в слепоочията, на бучката горчивина, която се топи в гърлото ти. Ново пристрастяване, с което свикваш. Навик, в който потъваш. Мислиш си, че отново обичаш - кротко, тихо и апатично. Без право на избор. Мислиш си, че се чувстваш добре. Терапията сякаш работи. Мислиш си, че това е най-доброто за теб. Докато не опиташ пак от онова, от което тялото ти, душата ти се нуждаят болезнено. И изборът отново остава в твоите ръце - да умреш от свръхдоза или да оцелееш с цялата сивота на непълноценното чувство...

Череши

Земята свети в алено. Заглъхнала под пукота на клоните. Събираме рубините, разхвърляни в острицата. Мирише на порязано, на плетеница в кожата. И на дима на огъня. Мирише и на дъното, което баба ще покрие с бурканите. В които пък черешите ни ще изгубят първичната си сладост. Ще станат бледорозови в затвора на водата. Отдали себе си на захарта.

http://www.sivosten.com/content.php?review.280

Сивостен: Празният лист

Мой бедни, празни листе… Мой принце… Ти си поет без очи и език. Защото ти си още нероден, необикнал, непрогледнал. Моя единствена обич, ти трепериш пред мен, ти стенеш за моята мастилена милувка, а аз все така мога да ти даря единствено себе си и да се надявам, че моят дар за теб няма да те превърне в зло, обезумяло чудовище.

http://www.sivosten.com/content.php?review.236