Метадон

Хора-метадон...

Обичаш. До полуда, с фина болка, която дълбае някъде зад лявото ти око. С чувство, което те изпепелява в гърдите и топи лава по страните ти. С отчаяние, което копнее за всеки жест на нежност, което се превръща в наркотик. Взимаш дозата си всеки ден, мразейки се все повече. Защото се губиш в чувството, защото осъзнаваш колко си жалък в очите на Другия и колко безнадеждно е всичко.

Бягаш. В тъмното. Скриваш се, оставяш всичко зад себе си. Прекарваш часове, дни, седмици, месеци без да излезеш навън. Топиш се в болката на бълнуването, в сълзите си, в безумния копнеж, в нуждата да получиш още една доза лично унижение, още една доза от онзи, когото обичаш.

Започваш терапия. Срещаш друг - малки дози метадон всеки ден. Нищожен заместител на огъня в кръвта, на пулсиращата болка в слепоочията, на бучката горчивина, която се топи в гърлото ти. Ново пристрастяване, с което свикваш. Навик, в който потъваш. Мислиш си, че отново обичаш - кротко, тихо и апатично. Без право на избор. Мислиш си, че се чувстваш добре. Терапията сякаш работи. Мислиш си, че това е най-доброто за теб. Докато не опиташ пак от онова, от което тялото ти, душата ти се нуждаят болезнено. И изборът отново остава в твоите ръце - да умреш от свръхдоза или да оцелееш с цялата сивота на непълноценното чувство...