Сън

И тази сутрин ми горчи по устните. Сънят ме изостави.

Върху небцето си усещам вкуса на кръв - тежък и метален. Сякаш в съня ми, в нощта ми, от дълбините ми собственото ми тяло е изплакало сълзите си.

Кошмар по липса на по-подходяща дума.
Понякога сънувам онова, от което имам нужда. Сънувам, че най-после то е в ръцете ми. Сънувам онова, което би трябвало да се нарече щастие. А съзнанието ми нашепва през образите, че сънувам, че там няма нищо, че рано или късно ще се събудя. Когато отворя очи, по устните ми лепне горчилката на безвъзвратно загубеното, на никога неизживяното. В ъгълчетата на очите ми замръзват сълзите, а вместо мен - ридае цялото ми същество.

Не искам нищетата на сънуваното битие, в която целият живот остава да се лута из кошмарите.