Показват се публикациите с етикет съновник. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет съновник. Показване на всички публикации

сряда, 11 март 2009 г.

Песен на деня - 11 март 2009

Има дни, в които не вали. Слънцето се пързаля по покривите, капчуците ронят сълзи по зимата, а локвите са се скрили под фини корички лед. В един такъв ден сънят е способен да прогони усмивката от лицето и да я задържи в лепкавия си капан. Сънувах... Хубави неща, от онези, заради които ти се иска цял ден да вали.

Ion - Goodbye Johnny Dear



Just twenty years ago today, I grasped my mother's hand,
She kissed and blessed her only son, going to a foreign land;
The neighbours took me from her breast and told her I must go,
But I could hear my mother's voice, though her words were sweet and low.
Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

I sailed away from Queenstown, that is the cove of Cork,
A very pleasant voyage we had and soon we're in New York;
I'd plenty of friends to meet me there and work I got next day,
But with all the hospitality I could hear my mother say.

Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

One day a letter came to me, it came from Ireland,
The postmark showed it came from home, it was not my mother's hand;
'Twas father who had wrote to say that she had passed away,
And just as if from Heaven above I could hear my mother say.

Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

събота, 24 януари 2009 г.

Песен на деня - 24 януари 2009

Спах някъде до 11, когато ме съуди звънецът. Беше грешка, разбира се. Грешките обаче винаги са достатъчни, за да те измъкнат от лапите на съня. В моя случай бях супергерой, част от латиносериал, бях влюбен в 15-годишна, която се венчаваше във високопланинско селце. Докато си се признавахме в любов в един басейн и покрай нас подскачаше куче, долових дим от пожар. Хукнах да се преобличам в супер костюма си и да спасявам селцето, докато селяните панически бягаха. И звънецът звънна.

Да, да се върна все пак на песента на деня. Пак ми е едно такова флиртаджийско, докато се чудя как да си направя съботата по-интересна и да избягам от задълженията си. Те не останаха кой знае колко много закачливи песни, така че:

Mamma Mia! - Take A Chance On Me


четвъртък, 13 септември 2007 г.

Back To The Primitive

All alone in space and time - there's nothing here but what's here's mine.

Будя се няколко минути преди часовника да разнесе противния си звън между моите бъдещо бивши стени. Отварям очи в почти пълно съзнание, докато капки светлина си пробиват път през завесите. Слънцето никога не ме буди, защото в моите прозорци има само залези. Смътен страх пълзи по тялото ми, слива се с тягостното очакване да се случи нещо ново, различно, необикновено. Чаршафите ме притискат в стоманената си прегръдка и аз не мога да разкъсам кордона на стадото овце, които пасат от дюшека ми. СЪвсем виртуално, разбира се - влюбени овце, които пасат страст от човека между тях. Овце-вампири, овце-покровители, овце-пазители.

Когато, опити от сън, те най-сетне ме пускат, мога да си поема дълбоко дъх и да се надигна от леглото. В смътно бленуваното отвъд ме чакат студ, страх от хищниците, които ме дебнат, и увереността, че трябва да изляза навън, за да ловувам.

Миризмата на земя ме плаши.


неделя, 20 май 2007 г.

Gorgeous Sunday morning

Сънувах, че чупя зъбите си с бодливата тел, която се опитвам да извадя от устата си. Как попадна там? Тичах нагоре по някакви стълби, които завършваха с плет бодлива тел. Опитах се да премина...

Сънищата ми са цветни - не просто тъмен фон с отделни цветни акценти, а пълнокръвни ярки сцени. Кога се случи? Дали не започна миналата нощ, когато сънувах, че заклещвам палеца си в парче горящо дърво, докато затварям прозореца, за да не бие дъждът вътре?

Сънувах, че чупя зъбите си с бодлива тел, вадя пломбите си и раздирам устата си.

Закусвам корнфлейкс с киви, натрошени шоколадови бисквити и много мляко. Небето е мътно като прозорец на панелка. Не вали - небесната шир не си го изтръсква след като е препикала поредната леха със зеле и чак до хоризонта хорските домове тънат в сиво.

неделя, 21 януари 2007 г.

Сън

И тази сутрин ми горчи по устните. Сънят ме изостави.

Върху небцето си усещам вкуса на кръв - тежък и метален. Сякаш в съня ми, в нощта ми, от дълбините ми собственото ми тяло е изплакало сълзите си.

Кошмар по липса на по-подходяща дума.
Понякога сънувам онова, от което имам нужда. Сънувам, че най-после то е в ръцете ми. Сънувам онова, което би трябвало да се нарече щастие. А съзнанието ми нашепва през образите, че сънувам, че там няма нищо, че рано или късно ще се събудя. Когато отворя очи, по устните ми лепне горчилката на безвъзвратно загубеното, на никога неизживяното. В ъгълчетата на очите ми замръзват сълзите, а вместо мен - ридае цялото ми същество.

Не искам нищетата на сънуваното битие, в която целият живот остава да се лута из кошмарите.

сряда, 20 декември 2006 г.

Зима

Валя сняг. Цял ден, с малки безсилни снежинки. Не натрупа, стопи се в калта и мръсотията, а бялата Коледа си остана просто добро пожелание. Като толкова много други.

Събудих се от поредната порция кошмари, която нощите ми в последните няколко години ми предлагат. Тежки, мътни сънища, пропити с напрежение и уродливи образи. Понякога ги улавям, за да ме преследват седмици наред, а друг път - просто се събуждам с надеждата този ден да ми предложи нещо различно, към което да протегна ръка.

Когато тази сутрин се надигнах изтощена и изнервена и погледнах навън, почти повярвах в хубавото утро - навън валеше сняг. Снежинките се рееха отвъд стъклото в безкраен полет към калното и мръсно долу. Падаха, падаха, падаха. Гледах ги как прехвърчат в опит да се задържат по-дълго между небето и земята, как безутешно се лутаха между утробата на облаците и гниещото лице на земята.

Имаха толкова много часове, в които да покрият калта, боклуците и безразличието на софийските улици... Но кристалът на телата им се разпадаше върху асфалта и бетона, превръщаше се в ситни капчици вода, които се вливаха в една друга до безкрай. Една в друга, в прахта, поглъщани от бездните в грайферите на подметките. Една в друга, една през друга, отвъд стъклото на моите прозорци.

Не знам дали обичам зимата. Суровата й голота, когато снегът не я облича, пронизва сетивата ми, изкривява ги и наглася настроението ми спрямо себе си. В нови снежни одежди тя може да е възхитителна - съпроводена с лепнещ по страните студ, бяла, чиста, дистанцирана. От друг свят. В очите й нощем свети пурпур, а гласът й нашепва обещания. Когато времето и слънцето започнат да топят ледотканите й одеяния, тя е като скитница - дрипите й скриват съществото й и тя изглежда полумъртва и нечистоплътна...

Не натрупа. И зимата остана гола, покрита с пролети сълзи.