Объркано...

Имаше време, когато в същите тези мигове на отчаяние, търсех отговори на екзистенциални въпроси. Само че времето изличи способността и желанието ми да питам, а всички думи изгубиха смисъл. Сега са важни дрехите, храната и всичко онова, което свързвам с пари. Няма място дори за любов - на този етап от живота ми тя е просто мираж, без страст, тя е просто поредица от предначертани действия, толкова сива и безсмислена, че дори не искам да я коментирам. Липсва ми всепоглъщащото чувство, което те изяжда, докато гониш обекта на страстта си. Липсва ми разгарянето на пламъка, отприщването на емоцията. Тогава всяка целувка имаше смисъла на великолепен, великодушен, изпепеляващ жест. А сега? Сега ми е противно да се целувам, а понякога си мисля, че съм забравила как.

Объркано е, не знам дали ще искам да го прочета отново. Само че... Понякога се чувствам толкова лишена от съдържание - сякаш съм повръщала себе си с часове и после съм пуснала водата в тоалетната. Като в съня, който ме измъкна от спокойствието тази нощ. В крайна сметка се оказа, че не е толкова трудно да загърбиш себе си.

Мога ли изобщо да разбия апатията, която е оплела чувствата ми? Сигурно... А ще си спомня ли изобщо как можеш да потънеш само в една целувка и да прехвърлиш себе си в другия.