Днес не е ден за усмивки. Днес е сряда - по средата на работната седмица, между понеделник и петък, между изгрева и залеза. При мен е време за асимилация, за психическа подготовка и за безкрайното желание да изпразня пълнителя на флеккенъна в нечий виртуален череп. Гор до дупка.

Всъщност е един противен ден. От най-расовите представители на този вид. Противен е, противен, мамка му и противен ден. Не искам да се впускам в излишни обяснения. Знам само, че искам да отмия от себе си цялата прах и да се разплача под душа. Искам да престана да гледам като изцъклен заек пред лимузина хамър, защото не е чак толкова страшно. Просто не обичам, когато историята се повтаря.

Мислех си колко се е изтъркало това пусто "Обичам те!", колко е лесно да го кажеш след втората среща, след третия чат. Хората се опияняват от общуването и вместо истинското "Харесваш ми и много искам да се чукаме от зори до здрач, като разнообразяваме паузите между надървянията със свирки и с интелектуални разговори!" казват едно простичко "Обичам те!". После хищно се нахвърлят върху телата си и съвсем скоро желанието им да се чукат до дупка във всяка възможна дупка просто изчезва... Е, възможно е да е имало и любов, но дали е вероятно? Нещо не вярвам в любовта от пръв поглед, виж в сексуалната възбуда от пръв поглед вярвам.

Дали възроденият ми цинизъм, който се забавлява да си играе на вулгарност, не се дължи на факта, че всичко се повтаря. Болезнено, разкървавяващо много пъти.

?