четвъртък, 4 октомври 2007 г.

Великолепна закуска, която смесва толкова много вкусове - тъмния дъх на меда, соленото и горчиво сърце на сиренето и сладко-киселата душа на ябълката. Хубаво е, толкова е хубаво след сълзите.

Не исках да плача. Тази сутрин, сред хората, насред шумните улици просто не исках да плача. Само че страхът се разтвори в стомаха ми и плъзна нагоре. Влезе в сърцето ми, загнезди се в гърлото ми и излезе през очите ми. Не почувствах облекчение. Ядосах се единствено на себе си - сърцето ми е мое, страхът, болката и негодуванието също са само мои. Никой няма право да ги вижда и с мимолетно съжаление да ме отминава сякаш съм поредната луда по улиците. Не исках да плача, само че тялото ми има своя воля.

Исках всичко да свърши. Механичното око щеше да ме погледне отвътре, да задълбае с втренчения си, немигащ поглед най-съкровените ми кътчета и да чуя, каквото имам да чувам. Разочарованието ме погълна, прегърна ужаса в стомаха ми и избухна в главата ми. Не исках да плача...

2 коментара:

  1. Искам да ти кажа нещо утешително, но незнам какво точно... Все пак, след всико, след абсолютно всичко, живота продължава. Може да звучи грубо, но всъщност е положително.

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря...

    Далеч съм от мисълта, че това няма да свърши. Просто търпението ми е на изчерпване. А и не само то...

    ОтговорИзтриване