Обичам есента. Небето е пълно с вода - тежко, наедряло от летни сълзи и сиво като стените на панелка. Дърветата свенливо се събличат и пълнят улиците с мъртвия си срам - стотици есенни листа галят асфалта и прокарват език по автомобилните гуми и подметките на хората. По тротоарите се търкалят кестени, избягали от своя разпукан затвор, нетърпеливи да усетят земята. Ала в София земя няма - има откломки от камък, които се изтъркват под стъпките ни и задушават пръстта.
Обичам есента и мразя докосването на мокрите листа. Когато стъпвам в напоените с дъжд отрочета на дърветата, потръпвам от погнуса. Нежни и крехки, когато са сухи, сега те ми напомнят на кал, на помия, която лепне по спретнатия ми свят. Предпочитам да стъпя в локва, отколкото върху мокро листо, примесено с меката обвивка на кестена. Каша от листа и кестени, гниеща смес...
Есенният дъжд не отмива. Само летните бури пречистват и когато ръми през есента всичко става по-мръсно... Есента настъпи за една нощ - дойде с летни сълзи и нетърпеливо започна да разсъблича света.
Очите ми са пълни с есенно небе, в гърдите ми потръпва зима.
Няма коментари:
Публикуване на коментар