Зимата започна като мъгла в късогледите ми очи. Сетне се превърна в чаша топло мляко с мед и канела, един портокал и недопечена гофрета.
Навън все още вали. Снежинките се носят неуморно, докосват триъгълния ми прозорец и после се отдалечават, политат към земята, а сетне подскачат обратно до самите облаци. Носят се в различни посоки, срещат се и се отдалечават, танцуват около и във вятъра и уморени лягат върху асфалта, боклука и пръстта. Улиците са празни, всички гледаме снега отвътре навън.
Бяло е. А ще е бяло за толкова кратко. Щом сълзите спрат, невинността и чистотата отново ще се стопят сред топлината на всичко мръсно. Снегът ме прави романтична и буди мизантропията ми. Обичам да обичам в мечтите си и мразя всяка стъпка върху бялото лице на света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар