Песен на деня - 26 март 2009

Днес съм в любвеобилно и гушкаво настроение. Не раздавам free hugs, но ми е едно такова... леко романтично, украсено в оловните тонове на отиващата си зима и устремено към слънчевите лъчи. С пожелание за позитивен ден:

ZZ Top - Gimme All Your Lovin'

I got to have a shot of what you got is oh so sweet.
You got to make it hot, like a boomerang I need a repeat,

Gimme all your lovin, all your hugs and kisses too,
Gimme all your lovin, dont let up until were through,

You got to whip it up and hit me like a ton of lead,
If I blow my top will you let it go to your head?

Gimme all your lovin, all your hugs and kisses too,
Gimme all your lovin, dont let up until were through.

You got to move it up and use it like a scrеwball would.
You got to pack it up, work it like a new boy should.

Gimme all your lovin, all your hugs and kisses too.
Gimme all your lovin, dont let up until were through.

Песен на деня - 19 март 2009

Сутрин сънят върху клепачите е като тънка коричка лед над локва. Отдолу има кал и дъжд, и време, и чужди отпечатъци. Достатъчно е реалността да почука с нокът отгоре и ледът се разпуква, прорязва окото и съзнанието с острите си листове от студ и се разтапя. Настъпва утрото.

Right now is where you are. In a broken dream.

Thunder - In A Broken Dream

Every day i spend my time, drinking wine, feeling fine
Waiting here to find a sign, that I can understand
yes I am
In the days between the hours, Ivory towers, bloody flowers
Push their heads into the air
I don't care if I ever know, there I go

Don't push your love too far
your wounds won't leave a scar
Right now is where you are, in a broken dream

On the pad before my eyes, paper cries, telling lies
The promises you gave, from the grave of a broken heart
In the days between the hours, Ivory towers, bloody flowers
Push their heads into the air
I don't care if I ever know, there I go

Don't push your love too far
your wounds won't leave a scar
Right now is where you are, in a broken dream

Did someone bow their head?
Did someone break the bread?
Good people are in bed, before nine o' clock

Every day i spend my time, drinking wine, feeling fine
Waiting here to find a sign, that I can understand
yes I am

Oh, don't push your love too far
though your wounds won't leave a scar
Right now is where you are, in a broken dream

Here what I say, okay!
I sit here in my lonely room
Ivory towers, bloody flowers
I sit here in my lonely room
Right here in my lonely room
Uh, that's where you are
Yeah

Песен на деня - 17 март 2009

Днес реших да си избера червеното за цвят на деня. Защото зарежда с енергия и защото съм в романтично настроение. Защото имам нужда да погледна лятото в очите през яркото червено на ризата и да си отдъхна от зимата. През мрежата на памука чувам шумоленето на зелени листа и плясъка на вълни, усещам пясъка между пръстите си и слънцето сгрява лицето ми.

Natasha Bedingfield - I Bruise Easily

My skin is like a map, of where my heart has been
And I can't hide the marks, but it's not a negative thing
So I let down my guard, drop my defences, down by my clothes
I'm learning to fall, with no safety net, to cushion the blow

I bruise easily, so be gentle when you handle me
There's a mark you leave, like a love heart, carved on a tree
I bruise easily, can't scratch the surface without moving me
Underneath I bruise easily, I bruise easily

I've found your finger prints on a glass of wine
Do you know you're leaving them all over this heart of mine too
But if I never take this leap of faith I'll never know
So I'm learning to fall with no safety net to cushion the blow

I bruise easily, so be gentle when you handle me
There's a mark you leave, like a love heart carved on a tree
I bruise easily, can't scratch the surface without moving me
Underneath I bruise easily, I bruise easily

Anyone who, can touch you, can hurt you, or heal you
Anyone who, can reach you, can love you, or leave you

So be gentle
So be gentle
So be gentle
So be gentle

I bruise easily, so be gentle when you handle me
There's a mark you leave, like a love heart, carved on a tree
I bruise easily, can't scratch the surface without moving me
Underneath I bruise easily,

I bruise easily, so be gentle when you handle me
There's a mark you leave, like a love heart, carved on a tree
I bruise easily, can't scratch the surface without moving me
Underneath I bruise easily, I bruise easily

I bruise easily
I bruise easily

Песен на деня - 14 март 2009

Капачетата на токчетата ми удрят по каменните плочи на булеварда, потъват в калните фуги и се отлепват от тях с мек звук. После потоците въздух профучават между тези дизайнерски кули на суетата и се опитват да ме съборят в калта на мартенския ден. Днес вятърът е ожесточено палав. Аз току прекарвам пръсти през косата си и се опитвам да я върна в руслото, в което я вкарах рано сутринта. Напразно. Поемам си дълбоко въздух и продължавам напред. Към следващата врата и следващата несигурна стъпка.

Depeche Mode - Walking In My Shoes

I would tell you about the things
They put me through
The pain Ive been subjected to
But the lord himself would blush
The countless feasts laid at my feet
Forbidden fruits for me to eat
But I think your pulse would start to rush

Now Im not looking for absolution
Forgiveness for the things I do
But before you come to any conclusions
Try walking in my shoes
Try walking in my shoes

Youll stumble in my footsteps
Keep the same appointments I kept
If you try walking in my shoes
If you try walking in my shoes

Morality would frown upon
Decency look down upon
The scapegoat fates made of me
But I promise you, my judge and jurors
My intentions couldnt have been purer
My case is easy to see

Im not looking for a clearer conscience
Peace of mind after what Ive been through
And before we talk of repentance
Try walking in my shoes
Try walking in my shoes

You'll stumble in my footsteps
Keep the same appointments I kept
If you try walking in my shoes
If you try walking in my shoes
Try walking in my shoes

Now Im not looking for absolution
Forgiveness for the things I do
But before you come to any conclusions
Try walking in my shoes
Try walking in my shoes

Youll stumble in my footsteps
Keep the same appointments I kept
If you try walking in my shoes

Now Im not looking for absolution
Forgiveness for the things I do
But before you come to any conclusions
Try walking in my shoes
Try walking in my shoes

Youll stumble in my footsteps
Keep the same appointments I kept
If you try walking in my shoes
Try walking in my shoes
If you try walking in my shoes
Try walking in my shoes

Песен на деня - 11 март 2009

Има дни, в които не вали. Слънцето се пързаля по покривите, капчуците ронят сълзи по зимата, а локвите са се скрили под фини корички лед. В един такъв ден сънят е способен да прогони усмивката от лицето и да я задържи в лепкавия си капан. Сънувах... Хубави неща, от онези, заради които ти се иска цял ден да вали.

Ion - Goodbye Johnny Dear

Just twenty years ago today, I grasped my mother's hand,
She kissed and blessed her only son, going to a foreign land;
The neighbours took me from her breast and told her I must go,
But I could hear my mother's voice, though her words were sweet and low.
Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

I sailed away from Queenstown, that is the cove of Cork,
A very pleasant voyage we had and soon we're in New York;
I'd plenty of friends to meet me there and work I got next day,
But with all the hospitality I could hear my mother say.

Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

One day a letter came to me, it came from Ireland,
The postmark showed it came from home, it was not my mother's hand;
'Twas father who had wrote to say that she had passed away,
And just as if from Heaven above I could hear my mother say.

Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

Песен на деня - 29 януари 2009

След като вчера цял ден валя, а днес утрото се събуди в сняг, сега има слънце. С поздрав към голямото жълто кълбо.

Rob Halford - Sun

I, want to steer for the sun
For the day has begun
It's saying, it's saying

My, soul just wanted to freeze
To collapse and to seize
From the waiting

You, know it matters to me
That I have to rage free
I was longing

All that I feel is my soul
I will never let go
What I crave for

All of the things that you need
Are the things that you bleed
Here 'em calling?

And when the world becomes too much for me
That's when I know that I can't stay
I'm searching for my own serenity
I know I have to get away

I, want to steer for the sun
For the day has begun
Here it calling?

It's calling...

Песен на деня - 28 януари 2009

Rob Halford - Prisoner of Your Eyes

Днешното нацупено време ме наведе на по-лирично отклонение. Навън вали дъжд, примесен със сняг. Не е суграшицата, която едно време наричахме така. Това е просто объркан валеж някъде между пролетта и зимата. Белите парцалчета се топят, преди да докоснат земята, а димът от комините оцветява капките дъжд. Светът е гол и кафяв като тяло, извлечено от сърцето на Африка. Не е ли странно, че София е негър през зимата?

Птиците

Потръпвам. Вятърът повдига ръба на якето ми и нахлува отдолу. Отправя ми заплахи. Вярвам на всяка негова дума и се старая да не му обръщам внимание. Взирам се в небето, натежало от зимни мисли. Току под облаците, които обещават дъжд на синоптиците, две ята птици водят театрална война. Вдигат се над блоковете, кръжат и отново се скриват. Ръкавицата е хвърлена в облаче пера. Над отсрещната кула близнак излитат другите. Завъртат се, само за да се скрият от погледа. Концентричните им кръгове стават все по-големи. Адската компресия на силуетите им се разсейва в пространството. И после пак отсреща излита птица, след нея тръгват другите и като кръгове във вода ятото бяга към краищата на небето.

Премигвам. Войната на птиците е в извивката на крилото, в линията на тялото, във въздушните струи, когато пикират. Предизвикват ме да съм шепа кръв, затворена в пера, понесла се над себе си. Не виждам света през очите им, виждам го през моите. Калта пълзи по токовете на обувките ми, а горе ято птици предизвиква друго.

Източник на изображението: http://www.freefoto.com

От местопрестъплението

Топя се като сняг
между дъждовни капки.
И точно като в кишата
да стъпваш върху мен
оставя тлъсти отпечатъци.

Източник на изображението: http://lh6.ggpht.com/_IKss-7IqpQU/R-tUl9yfcmI/AAAAAAAAAVo/N8je_qU_AaY/Picture+138.jpg

Tattoo Me Pretty

Прекрачих в студиото на зимата. Без час. Поисках си промяна.

Студът ме татуира. Прободе кожата ми с иглите си и се разми в скулите.
Оставих се в ръцете му.

Поисках си върху лицето ми да дишат дракони. Да ме изричат йероглифи. Иглата му върху лицето ми е ледена.

Боята му е симпатична.

А ти намерил ли си светлина, с която да ме видиш?


Изображение: http://www.photobucket.com/

Весела Коледа!

Тази година ще си спестя меланхоличните пожелания. Весела Коледа!

Нека имаме здраве, късмет, постоянство да намерим онова, което търсим, и страст, да си изковем нови мечти.

И за малко коледно настроение ще споделя снимките на минималистичната украса у дома. С реверанс към BILLA и потребителското общество.

Сняг

Дойдоха с повея на вятъра. Подгонени от колелата на колите, те тичаха напред в конячения мрак. Превърнаха се в мъгла, в предвестник на пожар. Извиваха се в звуците на вятъра и после се издигаха. Заблъскаха в прозорците, в телата ни. Безмилостно ни жилеха през дрехите.

Снегът ни връхлетя с яростта на зимата.

Зимна мисъл

Зимата започна като мъгла в късогледите ми очи. Сетне се превърна в чаша топло мляко с мед и канела, един портокал и недопечена гофрета.

Навън все още вали. Снежинките се носят неуморно, докосват триъгълния ми прозорец и после се отдалечават, политат към земята, а сетне подскачат обратно до самите облаци. Носят се в различни посоки, срещат се и се отдалечават, танцуват около и във вятъра и уморени лягат върху асфалта, боклука и пръстта. Улиците са празни, всички гледаме снега отвътре навън.

Бяло е. А ще е бяло за толкова кратко. Щом сълзите спрат, невинността и чистотата отново ще се стопят сред топлината на всичко мръсно. Снегът ме прави романтична и буди мизантропията ми. Обичам да обичам в мечтите си и мразя всяка стъпка върху бялото лице на света.

Short Distance Walker

Сама съм. Мога да изпълня къщата с музика и да я оставя да се блъска между стените. Предпочитам да я оставя интимно да се плиска около мен и да ми нашепва, че рано или късно всичко продължава.

Тази сутрин за първи път излязох навън за повече от няколко мига. Студът събуди сетивата ми, зарадва ме и ме съживи. Почувствах се нова. Установих, че малките цели, от които мога да изтъка деня си, ми носят радост и надежда. Да стана от леглото, да изляза навън, да отида няколко пресечки по-надолу по улицата, може би утре да отида на кино. Все малки победи, които ми напомнят, че животът продължава и че аз трябва да се върна в неговия ритъм. Мисля, че го догонвам. Искам скоро да оставя бездействието, което нежно чопли из ъгълчетата на ума ми, и да се хвърля в грубото ежедневие, което поглъща миговете ми. Изумително е как, когато единственото ми задължение е да не върша нищо, се чувствам като затворник. Явно свободата не е в липсата на задължения и отговорности.

Понякога прокарвам пръсти през новите си белези. Плъзвам ръката си почти сладострастно и изучавам новите грапавини. Свикваме да живеем заедно. Свикваме да се усещаме и да отхвърляме отчуждението. Изучавам чувството собствената ми кожа да ми е неприсъща, топла и леко изтръпнала. Понякога мразя това, което докосвам...

The loneliness of the long-distance runner...

Back To The Primitive

All alone in space and time - there's nothing here but what's here's mine.

Будя се няколко минути преди часовника да разнесе противния си звън между моите бъдещо бивши стени. Отварям очи в почти пълно съзнание, докато капки светлина си пробиват път през завесите. Слънцето никога не ме буди, защото в моите прозорци има само залези. Смътен страх пълзи по тялото ми, слива се с тягостното очакване да се случи нещо ново, различно, необикновено. Чаршафите ме притискат в стоманената си прегръдка и аз не мога да разкъсам кордона на стадото овце, които пасат от дюшека ми. СЪвсем виртуално, разбира се - влюбени овце, които пасат страст от човека между тях. Овце-вампири, овце-покровители, овце-пазители.

Когато, опити от сън, те най-сетне ме пускат, мога да си поема дълбоко дъх и да се надигна от леглото. В смътно бленуваното отвъд ме чакат студ, страх от хищниците, които ме дебнат, и увереността, че трябва да изляза навън, за да ловувам.

Миризмата на земя ме плаши.

Lazy Sunday

Мързелива неделя. Часовете се влачат толкова бавно, че сякаш се здрависвам с всеки от тях и провеждаме дълъг разговор за арабската им рода.

-Как е леля ти? А нейната леля? А чичото на стринка ти? А тъщата? Иначе и аз съм добре, мда. И все пак как казваш, че е десетият син на природената ти сестра?

И все в този дух до следващия час, когато часовникът ще пропищи. И ние ще започнем от самото начало.

Скуката е в състояние да убие удоволствието от простото мързелуване, което мързелуване, от своя страна, се състои в изключване на абсолютно всички обичайни задължения. Без да броим листовките, разбира се. Те не са задължение, те са привилегия! Решаването им трябва да стане като дишането. Трябва да ги слея с ежедневните си физиологични процеси, да ги сведа до механична дейност на тялото и ума. Опитите засега са неуспешни, но пък определено продължават.

Успях да разсея скуката с една спонтанна разходка - чист каприз на преумореното ми от мързелуване същество. Навлякох набързо няколко дрехи и изхвърчах от вкъщи.

Безцелна разходка. Само аз и музиката в слушалките. И подрънкващите в джоба ми ключове. Студът щипеше лицето ми, изсушаваше кожата ми, а тялото ми гореше от движението. Топлинката вътре в мен ми стигаше да се усмихвам и да се разхождам. Улици, подлези, тротоари. Адски много сгради.

Много е странно да излезеш от пустата пресечка на някоя голяма улица, където хората и колите изобилстват. Лутал си се между панелките и отживелите тухлени къщички, а в следващия момент се чувстваш погълнат от потока около себе си. От всичките светлини. А в моя случай - от играта, която изиграх с пътните знаци.

-Ти си "Престоят и паркирането забранени!". А ти - "Път с предимство". Тук има знак за предварително престрояване, а там - лента за движение на товарни автомобили.

Знак след знак умората се загнезди в колената ми, а студът започна да лази по гърба ми. Реших да се прибера. А до мен, на последната спирка, една жена ядеше шоколадови бонбони. Още ме преследва горчивата миризма на пияните вишни. Натурален шоколад, някакъв ликьор и спаружена вишна. Странно много горчилка в един бонбон. Толкова горчиво, че чак нямаш търпение да сключиш устни около следващия. Толкова е хубаво.

Коледа

Весела, весела Коледа.

И всички клишета, които всеки пожелава на всеки. Всичкото здраве, щастие, любов, късмет, успех, усмивки, светлини и други такива. Всичко онова, което никой не си мисли, което всеки изрича машинално. Традиция, какво да го правиш.

Обичай и бъди обичан. Защото това е най-важното.
Бъди добър, дарявай щастие.
Бъде себе си, напук на всичко и на всички. Съхрани се.
Усмихвай се през всяка болка, през всяка сълза, през всеки скандал, през всеки неуспех, през всяко унижение. Усмихвай се за всеки миг щастие, за всеки жест на нежност, за всяка дума на обич, за всеки успех, за всеки приятел.
Отвори вратите, пред които си застанал, и поеми по пътя, който сам си избереш.
Вярвай. Всеки миг от съществуването си, че нещо от това е постижимо.
Оцелей. Още 365 дни.

Ден по-късно

Покривите са бели с кафеникави керемедини ръбове. Не смея да изляза на терасата, да нагазя в снега и да погледна надолу към улицата. Вероятно ще се разочаровам, докато стъпките ми отварят рани в мъничката пряспа, защото там, четири етажа по-надолу, калта ще се блъска между бордюрите. Неизбежно е.

Страхът от поредното разочарование, нуждата да продължиш да вярваш, устремил поглед само в една посока, без отклонения, отлагането. Днес ще изляза, ще сляза по всички стъпала без да се докосвам до парапетите и стъпките ми ще отекват заради странната акустика на коридора. Ще отворя тежката врата, през която не прониква светлина, и ще пристъпя навън, ще престъпя границата. Погледът ми ще се плъзне по плочките и по асфалта, по линеещия сняг и ще трябва да продължа напред. Ще слея стъпките си с калта, докато се разминавам с колите, чиито адски дъх топи одеждите на зимата. Ще прекарам известно време навън и сетне ще се върна - през тежката врата, по стъпките си нагоре по стъпалата, пред моята врата и отвъд нея...

Зимата е досущ като човек - безразличието я убива. Оставя петна върху чистото й лице, които неизбежно се разрастват, за да я покрият цялата. То е като киселина, която се просмуква в съществото й и започва да я разяжда отвътре. Сетне идва злобата на студа, която се излива върху всичко в опит да го задуши. А в края се затваря в болката и самотата си, започва да линее и постепенно изчезва. Без никой да обърне внимание.

Зима

Валя сняг. Цял ден, с малки безсилни снежинки. Не натрупа, стопи се в калта и мръсотията, а бялата Коледа си остана просто добро пожелание. Като толкова много други.

Събудих се от поредната порция кошмари, която нощите ми в последните няколко години ми предлагат. Тежки, мътни сънища, пропити с напрежение и уродливи образи. Понякога ги улавям, за да ме преследват седмици наред, а друг път - просто се събуждам с надеждата този ден да ми предложи нещо различно, към което да протегна ръка.

Когато тази сутрин се надигнах изтощена и изнервена и погледнах навън, почти повярвах в хубавото утро - навън валеше сняг. Снежинките се рееха отвъд стъклото в безкраен полет към калното и мръсно долу. Падаха, падаха, падаха. Гледах ги как прехвърчат в опит да се задържат по-дълго между небето и земята, как безутешно се лутаха между утробата на облаците и гниещото лице на земята.

Имаха толкова много часове, в които да покрият калта, боклуците и безразличието на софийските улици... Но кристалът на телата им се разпадаше върху асфалта и бетона, превръщаше се в ситни капчици вода, които се вливаха в една друга до безкрай. Една в друга, в прахта, поглъщани от бездните в грайферите на подметките. Една в друга, една през друга, отвъд стъклото на моите прозорци.

Не знам дали обичам зимата. Суровата й голота, когато снегът не я облича, пронизва сетивата ми, изкривява ги и наглася настроението ми спрямо себе си. В нови снежни одежди тя може да е възхитителна - съпроводена с лепнещ по страните студ, бяла, чиста, дистанцирана. От друг свят. В очите й нощем свети пурпур, а гласът й нашепва обещания. Когато времето и слънцето започнат да топят ледотканите й одеяния, тя е като скитница - дрипите й скриват съществото й и тя изглежда полумъртва и нечистоплътна...

Не натрупа. И зимата остана гола, покрита с пролети сълзи.