понеделник, 11 май 2009 г.

Another Day, Another Bike

Източник на изображението: http://www.best-of-web.com/_images/080331-165941.jpg

В петък сутринта бях във възторг от трафика (с изключение на светофара на СУ и бул. „Цар Освободител). Петък вечерта обаче ме съсипа с едно задръстване на бул. „Раковски”, в което такситата засичаха и се включваха в движението, както им скимнеше. Добре, че вече имам някаква бегла представа през какво пространство мога да се провра с внимателно позиционирани педали...

Днес положението не беше много по-разведряващо. Задръстването в 9 сутринта започваше от началото на моста „Чавдар” (от страната на Шела в кв. „Хаджи Димитър” и по посока Центъра) и продължаваше чак до Софийския. Струва ми доста усилия и слизане и бутане на велосипеда, докато се провра през колите. Интересното е, че по закон нямаш право да влизаш в кръстовището, ако не можеш да се изнесеш от него, докато не ти е светнало червеното. Това обаче е правило, което масово се нарушава. В резултат пешеходните пътеки са задръстени от коли, тролеи и автобуси, а пешеходците трябва да се вживяват в ролята на г-н Фантастик от „Великолепната четворка”, за да стигнат отсрещния тротоар (при това на светофар). Днес се сблъсках с този феномен на обичайното място – „Дондуков” и „Злетово” – и на малко по-необичайното – „Кракра” и „Янко Сакъзов”. Там, разбира се, имаше и един тарикат, който се беше разположил и върху трамвайните линии, така че всички да се насладят на характерната сигнализация на електрическата мотриса. Тя така и не можа да завие на своя светофар.

Няколко метра по-нататък открих и причината за цялата дандания. Оказа се, че работниците от „Кремиковци” са поели на протестен поход със знамена, свирки, полицаи и... хорова музика. Тук е мястото да спомена, че подкрепям тези хора в постоянството на протестите им, още повече, че и баща ми, и дядо ми са оставили половината си живот в комбината. Съжалявам единствено, че видях толкова малко да крачат един до друг, при положение, че в „Кремиковци” работят хиляди.

Благодарение на протестния поход обаче, отсечката по бул. „Васил Левски” до СУ в посока Центъра беше чиста и успях да се спусна без проблем по трасето. Днес реших да избегна нерегулираното кръстовище на „Шишман” и „Гурко”, като мина по булевард „Левски”. И се сетих защо избягвам да го правя по принцип.

Докато повечето шофьори из Центъра са толерантни към мен, когато съм на велосипеда (заобикалят ме, понякога ми дават път), тролейджиите като цяло обичат да надуват клаксона и да ме притискат в тротоара. Днес не беше кой знае колко по-различно. На кръстовището на „Левски” и „Гурко” ме застигнаха два тролея, които побързаха да известят присъствието си с натискане на мощните си почти корабни сирени и да ме забият дори по-плътно вдясно. Това, надявам се, се дължи на загрижеността им да не направя рязка маневра в района на спирката, но дълбоко се съмнявам да е така. Защото не се случва за пръв път.

Чудя се дали фактът, че шофьорите на тролеи са затворени в големи тежки сини консерви със зимнина от народ, им дава самочувствието да ме игнорират като пълноправен участник в движението? Дали да търся някакъв комплекс по отношение на размерите, или да махна с ръка и да си избирам маршрути, по които не се движат раздрънкани Титаник на модерния градски живот? Разбира се, макар и да генерализирам на база не особено богатия си опит (не съм минавала по всички тролейни трасета все пак), убедена съм, че има и толерантни шофьорчета, които не надуват сирената при всеки удобен случай.

Няма коментари:

Публикуване на коментар