Riding in the rain

Три дни от миналата седмица преминаха в безпаметно пътуване по маршрутки и тролеи заради зловещите прогнози на синоптиците, че ще се изсипват порои, ще има светкавици, гръмотевици, ветрове... Докато колелото си седеше паркирано у дома, слънцето печеше, жегата беше убийствена, а хората в градския транспорт все така тактически отбягваха баните с финтови движения. Днес, след като с интерес изгледах прогнозата в сутрешния блок на БТВ, реших да си затворя очите, да не се притеснявам, че ще се стопя, и да изкарам колелото. В краен случай, казах си аз, довечера ще го оставя паркирано в офиса и ще се прибера под дъжда.

Както обикновено обаче, реалността води по точки пред плановете. Сутринта стигнах благополучно до офиса, суха и приятно охладена от свежия въздух. Не бързах за никъде. След като цял следобед небето се отдаде на сдухване и не пропусна да наплюе софийските квартали с леки превалявания, някъде към края на работния ден слънцето започва да пробива облачната депресия. Заради мрачното време извадих преждевременно светлоотразителната жилетка и пуснах задния фар да мига. Кой знае кой шофьор къде блее, нали така? Яхнах колелото и поех към дома с ясния план да напазарувам.

Минах стандартно по маршрута бул. „Витоша” – ул. „Солунска” – бул. „Раковски” – площад „Св. Ал. Невски” – бул. „Васил Левски” – бул. „Янко Сакъзов” – парка „Заимов” – бул. „Дондуков”. Този път обаче (с цел Билата на кв. „Хаджи Димитър”) продължих по моста „Чавдар” в дясната лента, където първите тлъсти капки решиха да маркират очилата ми. Не им отдадох особено значение – със същия успех можеше да капе от лампите, така че внимателно отбягвайки локвите, се наредих в лентата за направо, обяздих зелената вълна и по бул. „Владимир Вазов” стигнах до заветния жълт ламаринен магазин. Паркирах колелото на рампата и все още със слънце в небето влязох в Билата. Избърсах си очилата и се заех да грабя прясно мляко и маслини от щандовете. Отказах се от голямата Милка с лешници (която дава не знам си колко Била точки) и в крайна сметка се охарчих с около 30 лв. за едното нищо.

Натъпках раницата до пръсването (този път не ми се наложи да придържам разни артикули, докато карам), като само една краставица остана да стърчи гордо, размахала байряка на етикчето с цената и грамажа. Излязох навън. И... да, валеше. От онзи дъжд, между чийто струи се процеждат слънчеви лъчи, а някъде на изток дъгата се губи в смог. Подвоумих се, порадвах се на гледката, побутах се с народа на входа и реших да тръгна. Мечка страх – мене не. Така или иначе не съм от захар. Загърнах се зиморничаво в светлоотразителната жилетка с надпис HONDA (!!!), пуснах задния фар да мига и се юрнах под дъжда.

Който кара в дъжд познава чувството да се движиш срещу капките. От време на време се шмугваш между струите, но в крайна сметка водата те заслепява. А пък ако носиш очила... е, аз поне си мечтаех за чифт чистачки. Картината дотолкова се превърна в призматично изображение на реалността, че спрях да присвивам очи и реших да си успокоя малко мимическите мускули. Къде ти – мигом влязох в режим мигачи и започнах да виждам света като в клипа на Enter Sandman на Metallica. За малко да започна да си свирукам Exit light, enter night, когато трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху локвите. А те... е, дъждът може и да не ме намокри особено, но преминах през толкова струпвания на кална вода, че накрая краката ми приличаха на свински джоланчета, чиито собственик щастливо се е нашляпал из кочинката. Етажираният перчем, обожаван и оформян с любов от фризьорката ми, пък се превърна в емо аксесоар, който се залепи за челото ми и ме накара усилено да си мисля за ножици и машинки за подстригване. В крайна сметка стигнах до входната врата, която се оказа на другия край на едно своеобразно Черно море.. Прилично наквасена. И... доста доволна. Напук на локвите.

От време на време всички имаме нужда да поджапаме из калта, нали? И по-добре тази истинска кал, отколкото онази, в която от време на време животът ни спъва доста успешно.

PS.
Кой каза калници?

Мокро утро

Източник на изображението: http://www.10klakes.com/blog/wp-content/uploads/2009/03/spring-rain.jpg

Не, далеч съм от мисълта за съботна еротика. Просто днес утрото дойде с една от онези пролетни бури, които идват като мимолетно увлечение или любов от пръв поглед. Пречисти въздуха и изчезна. Едва ли трая и повече от пет минути с вятъра, който огъваше сърцето ми и караше гредите на покрива да скърцат, и с оглушаващия порой. После асфалтът остана мокър, листата на дърветата и тревата миришеха на онази свежест, която обещават по рекламите за перилни препарати, но никога не можеш да намериш в пералната си машина, а аз се разделих със снощното главоболие и съмненията дали да изляза с колелото.

В днешната работна събота поех към работа на велосипед. При това с огромна доза ентусиазъм, защото довечера мисля да се включва в преброяването на велосипедистите (за повече инфо цъкни точно тук). Ще си тръгна по-рано от службата и ще запраша със страшна скорост към зала Универсиада. Мисля да стигна до Орлов мост и оттам да се пусна по „Иван Асен” и „Шипченски проход”.

Въпреки че беше мокро, въпреки че макар и с калници, успях да си оплескам раницата, въпреки всичко пътуването тази сутрин беше чудесно. Въздухът беше още хладен от дъжда, нямаше много хора и коли, а в парка „Заимов” цветовете на кестените бяха оцветили черните алеи в бяло и розово. Далеч беше от естетиката на цъфналите вишни в Япония, но беше красиво и особено да премина с тежките гуми на колелото си върху тази отронена покривка. Оставих следа след себе си, но не съм особено горда от това.

Що се отнася до вчерашния ден – най-накрая имах възможността да тествам новата велоалея, в която се превръща пешеходната зона по бул. „Цар Борис III”. От Руски паметник до ул. „Софийски герой” (това включва и трасето по бул. „Едуард И. Тотлебен”) все още е старата настилка – тясна лента от натрошен и изтрит от времето асфалт. Кара се прилично. Някъде около ул. „Софийски герой” са валяците. След кратката чакълена отсечка, барикадирана от машините, започва хубавият асфалт. Гладък и черен като огледало, при вчерашния слънчев ден той беше почти заслепяващ. Равната настилка е чудесна за каране – въпреки че бях позагубила форма, почти не се изморих и се справих с разстоянието до Околомръсното само с една почивка за малко вода. Трябва да му се признае на бат Бойко – това е едно добро дело. Но трябва и да отбележа, че една велоалея пролет не прави (впрочем установих, че по бул. „Евлоги Георгиев” е изникнала още една велоалея в посока Орлов Мост-Малък Градски Театър, но не съм я тествала).

Тук е моментът да спомена и недоумението си обаче. На няколко места с наближаването на кръстовищата черният нов асфалт се превръща без предупреждение в чакълеста отсечка, която преминава в старата настилка на улицата. След това има нова офроуд зона и отново чист асфалт. С изключение на тези участъци преминаването по новата велоалея беше едно истинско удоволствие (без да казвам нищо за облаците прах, които вдигат колите, и съответните газове). Питам се обаче, къде изчезнаха розовите лехи от тази пешеходна велоалея?

Another Day, Another Bike

Източник на изображението: http://www.best-of-web.com/_images/080331-165941.jpg

В петък сутринта бях във възторг от трафика (с изключение на светофара на СУ и бул. „Цар Освободител). Петък вечерта обаче ме съсипа с едно задръстване на бул. „Раковски”, в което такситата засичаха и се включваха в движението, както им скимнеше. Добре, че вече имам някаква бегла представа през какво пространство мога да се провра с внимателно позиционирани педали...

Днес положението не беше много по-разведряващо. Задръстването в 9 сутринта започваше от началото на моста „Чавдар” (от страната на Шела в кв. „Хаджи Димитър” и по посока Центъра) и продължаваше чак до Софийския. Струва ми доста усилия и слизане и бутане на велосипеда, докато се провра през колите. Интересното е, че по закон нямаш право да влизаш в кръстовището, ако не можеш да се изнесеш от него, докато не ти е светнало червеното. Това обаче е правило, което масово се нарушава. В резултат пешеходните пътеки са задръстени от коли, тролеи и автобуси, а пешеходците трябва да се вживяват в ролята на г-н Фантастик от „Великолепната четворка”, за да стигнат отсрещния тротоар (при това на светофар). Днес се сблъсках с този феномен на обичайното място – „Дондуков” и „Злетово” – и на малко по-необичайното – „Кракра” и „Янко Сакъзов”. Там, разбира се, имаше и един тарикат, който се беше разположил и върху трамвайните линии, така че всички да се насладят на характерната сигнализация на електрическата мотриса. Тя така и не можа да завие на своя светофар.

Няколко метра по-нататък открих и причината за цялата дандания. Оказа се, че работниците от „Кремиковци” са поели на протестен поход със знамена, свирки, полицаи и... хорова музика. Тук е мястото да спомена, че подкрепям тези хора в постоянството на протестите им, още повече, че и баща ми, и дядо ми са оставили половината си живот в комбината. Съжалявам единствено, че видях толкова малко да крачат един до друг, при положение, че в „Кремиковци” работят хиляди.

Благодарение на протестния поход обаче, отсечката по бул. „Васил Левски” до СУ в посока Центъра беше чиста и успях да се спусна без проблем по трасето. Днес реших да избегна нерегулираното кръстовище на „Шишман” и „Гурко”, като мина по булевард „Левски”. И се сетих защо избягвам да го правя по принцип.

Докато повечето шофьори из Центъра са толерантни към мен, когато съм на велосипеда (заобикалят ме, понякога ми дават път), тролейджиите като цяло обичат да надуват клаксона и да ме притискат в тротоара. Днес не беше кой знае колко по-различно. На кръстовището на „Левски” и „Гурко” ме застигнаха два тролея, които побързаха да известят присъствието си с натискане на мощните си почти корабни сирени и да ме забият дори по-плътно вдясно. Това, надявам се, се дължи на загрижеността им да не направя рязка маневра в района на спирката, но дълбоко се съмнявам да е така. Защото не се случва за пръв път.

Чудя се дали фактът, че шофьорите на тролеи са затворени в големи тежки сини консерви със зимнина от народ, им дава самочувствието да ме игнорират като пълноправен участник в движението? Дали да търся някакъв комплекс по отношение на размерите, или да махна с ръка и да си избирам маршрути, по които не се движат раздрънкани Титаник на модерния градски живот? Разбира се, макар и да генерализирам на база не особено богатия си опит (не съм минавала по всички тролейни трасета все пак), убедена съм, че има и толерантни шофьорчета, които не надуват сирената при всеки удобен случай.

Велопетъка, когато реших да не се срамувам

Източник на изображението: http://www.allposters.com/-sp/Betty-Boop-Bicycle-Boop-Posters_i311870_.htm

От около две седмици насам днес е първият ден, в който подкарвам колелото и щурмувам маршрута до работа. Причините бяха разнообразни – ангажименти, които изискват да пристигна в непотен и изтупан вид в службата, прогнозата за времето, неразположение, мързеливи почивни дни, оправдания... Равносметката е, че днес финиширах с изплезен език и с непреодолимото желание да се срещна отблизо с погълната по-рано закуска. След 4 пикливи километра.

Въпреки задъхването маршрутът днес беше чист. Тръгнах от „Скайлер” (в кв. „Хаджи Димитър”), с вече отработена маневра се качих на десния тротоар на ул. „Ильо Войвода” и след кратко педалиране вече бях на моста „Чавдар” (бул. „Владимир Вазов”). Учудващо днес нямаше задръстване – дали защото софиянци са решили да си вземат отпуска за четвъртък и петък, или заради пускането на метрото примерно.

В началото на този велосезон установих няколко прости правила за изкачване на баирите, които работят почти безотказно:

1. Бавно – за никъде не бързам.
2. Умерено – колкото по-мощно въртя в началото, толкова повече върхът ми се струва непостижима цел.
3. Вдишвай през носа, издишай през устата – ефектът е известно пуфтене, което обаче ми прави впечатление само на мен и от което няма защо да се срамувам.
4. Задължително с малки цели по пътя – например „Ще сваля на по-ниска предавка, когато стигната осмата лампа” или „Ще си почина при онова магазинче на следващата пресечка”.

Признавам си, че карането по тротоари ми е крайно неприятно, но за съжаление е далеч по-безопасно и бързо да минавам моста именно върху пешеходната зона. На кръстовището с ул. „Злетово” задължително слизам на платното, бутам си колелото на зеления пешеходен светофар и чакам да пресека бул. „Дондуков” (пак пешеходно). В насрещното платно карам до първата пресечка (ул. „Поручик Пачев”), където с ляв завой се включвам в нормалното движение. Тук обикновено е празно, като само паркираните коли развалят впечатлението. Завивам по ул. „Сър Стивън Рънсиман” (дори не подозирах за съществуването на уличка с такова име, докато не отворих BGMaps), пресичам междублоковото пространство и влизам в парка „Заимов”. Честно казано, това ми е сред любимите отсечки сутрин – хладно е, асфалтът е чудесен до детската площадка, почти няма хора, а въздухът е сравнително свеж. Целта в ми тази част от маршрута е кръстовището на ул. „Кракра” и бул. „Янко Сакъзов”, където с няколко смехотворни пресичания преминавам на левия тротоар на „Сакъзов” и заобикалям пешеходци, цветарски магазини и коли.

Ляв завой на бул. „Васил Левски”, следва пресичане на „Оборище”, на „Левски” и в зависимост от настроението ми – разнообразни маршрути до работа. Днес предпочетох да се спусна покрай Софийския университет и да се възползвам от светофара, вместо да се мъча да пресека на паветата при Народното събрание или да се бутам с колите по „Раковски”. Удобството на светофара е, че не ми се налага да слизам от колелото – което като цяло ми е цел сутрин. Неприятната част – най-често задръстването е километрично и не може да се премине между колите и десния тротоар. Днес обаче тапа нямаше и се наредих първа след тролея, който чинно чакаше да светне зелено.

Ако минавате често през СУ, едва ли сте пропуснали да отбележите със съвсем разбираемо негодувание наличието на регулировчик в кабинка. Е, човекът, който пуска ментата да тече от светофара, днес явно бе решил, че трябва да сме на диета от червено вино. Доста дълго време зеленото огряваше основно „Цар Освободител”, но в крайна сметка стигна и до нас.

Минах благополучно, след като се наложи да си оправям велкрото на обувката. Завих по „Аксаков” и после се включих с ляв завой по „Иван Шишман”. Да, „Шишман” е еднопосочна. И не, не съм МПС, така че мога да минавам оттам. Въпреки че ми е малко гузно и вероятно съвсем скоро ще предпочитам „6-ти септември”.

По „Шишман” покрай хора, автомобили и неприятното нерегулирано кръстовище с „Гурко” стигнах до градинката на храма „Св. Св. Седмочисленици”. Всъщност там обикновено правя десен завой по „Ген. Паренсов”, после ляв по „6-ти септември” и се озовавам на бул. „Граф Игнатиев”. Оттам се отправям по трамвайните линии до бул. „Раковски”. (И съвсем честно си признавам, че всеки път забравям къде е дупката между бетонните плочи на релсите.) На площад „Славейков” правя ляв завой по бул. „Раковски” и карам до ул. „Неофит Рилски”, където с не особено зрелищен десен завой се включвам. Това е последната отсечка до службата – сравнително чиста откъм трафик, но с доста паркирани вдясно автомобили. Обикновено карам поне на около метър и половина - два от паркиралите, в случай че някой реши да тръгне без мигач или да си отвори вратата в колелото. На бул. „Витоша” слизам победоносно, проверявам велокомпютъра и нарамвам колелото. Три етажа по-нагоре го паркирам в офиса в очакване на края на деня. Днес пробегът е 4.01 км за 18 минути чисто въртене и около 24 минути общо време.

Когато започнах да пиша това обаче, идеята ми беше съвсем друга. Един тип от фирмата, с която делим офиса, ме попита защо си вкарвам колелото горе, а не го паркирам долу. Държа го горе, защото предизвиква нездрав интерес у хора, които държат отвертки. Но пак не това ми беше мисълта. За миг се почувствах неудобно, че се придвижвам с велосипед, който при това държа в офиса (с позволението на шефа, thanks boss). И това не ми се случва за първи път. После ми мина, теглих една майна наум и се замислих. В крайна сметка няма от какво да се срамувам – избрала съм си по-щадящ за околната среда, здравословен, необемен, гъвкав начин на придвижване. Ако някой има проблем с това, да ходи да пие една студена вода. И в този смисъл не смятам, че който и да е велосипедист трябва да се чувства неудобно от избора си, когато го клаксоризират или когато отстоява правото си да минава по оскъдните велоалеи, пренаселени със заблудени и псуващи пешеходци. Напомних си и че имам право да заемам място, колкото една кола на платното и не съм длъжна да се блъскам на педя от тротоарите, ако не искам.

I’m here to stay.

Песен на деня - 16 април 2009

След няколко студени дни, обречени на пътуване в тролей 2 и мръзнене по спирките, отново щурмувах софийските улици с колелото. Каква беше изненадата ми сутринта обаче, когато попаднах на задръстване на моста "Чавдар", а при Софийския университет пътят бе чист и лишен от "тапи". За сметка на това около хотел "Радисън" районът бе отцепен, а униформени групички полицаи се щураха ентусиазирано около ВИП-ове в черни костюми и с черни лимузини.

Днес ще пробвам да стигна до НБУ с колелото. Да видим докъде ще ми стигнат силите. Разстоянието не е малко и настилката е лоша (включително по проектовелоалеята, която на места повече прилича на пясъчник заради ремонта). В краен случай ще побутам.

Queen - Bicycle

Краят на купона

Колкото и да не ми се иска, време е да си го призная. Лятото е на доизживяване и единственият начин да променя този тъжен факт е да си хвана самолета до Австралия. Дъждът се настанява трайно в софийското ми битие, а локвите са надупчили улиците като швейцарско сирене. С други думи – май е време да пенсионирам колелото до пролетта.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1299