Тези дни се питам усилено защо съм такова дърво с децата. И искрено се надявам някой ден, когато си имам свое човече за отглеждане, да не съм толкова скована и объркана. Децата ме притесняват - малки са, крехки са и понякога ми се струват досадни. Друг път не ги разбирам, а глезотиите им ми лазят по нервите. Не смея и да ги пипам. На децата им липсва лицемерие (и съответно такт), искат всичко тук и сега, вярват, че го заслужават, и са убедени, че малките им лъжи и хитрости минават. Съвсем малките дечурлига имат проблем с говоренето и или дъвкат и смучат думите си, или използват съвсем неподходящи фрази. Често ми е трудно да ги разбирам, когато се опитват да ми кажат нещо и въобще... Плашат ме. А когато усетя, че съм била по-рязка, се сконфузвам дори още повече. Да, в тези моменти ужасно се притеснявам, че някой ден няма да съм добра майка.
Guns N' Roses - Sweet Child O' Mine
Ще бъдеш добра майка :) Повечето хора претърпяват големи промени в отношенията си към децата и често тези промени се случват едва в рамктие на няколко години.
ОтговорИзтриванеА иначе аз упорито защитавам тезата, че децата са най-естествените хора на света и колкото повече си останем деца, толкова по-лесен ще ни е живота. Децата отгварят на инстинтките си: спи ми се - мрънкам и спя; яде ми се - ям; тича ми се - тичам. Помисли си колко по-трудно му е на човек, работещ в офис например, да задоволи инстиктите си бързо - в повечето случай е невъзможно. Освен това ако бяхме така прями като децата, нямаше да има интриги в живота ни, нямаше да има лъжи, коварни постъпки и опити за тактичност.
Изводът е да не им се плашиш на децата, а да се опиташ като си с тях да "превключиш" на техния модел на поведение, според мен ще бъде успешно за общуването ти с тях :))))