За липсата

Раздвижвам пръсти в пустотата на отсъствието ти. Не е студено - наелектризиращо е. Как мога да усетя, че те няма, ако не си изчезнал и от контурите?

Излъгах.
Щом виждам липсата ти през стъклената тишина, не съм обръгнала на празнотата. Как мога да запълня едно пространство, в което отдавна съм едва наполовина?

Сега, размита в очертанията на липсата ти, се срещам с всички призраци на чувствата. В очите ми се отразява миналото и знам, че бъдещето няма да ми го прости.

Краят

Трудно ми е да пиша за онова, което ми се случва без метафори. И ми е трудно да се обръщам към нещо, което загърбвам. Няма да искам да си останем само приятели. Ако ни е писано да стане, ще се видим след някой и друг месец и ще сме си простили.

Ще сме си простили, че насилвахме връзка, която извървя своя път още в началото си.
Ще сме си простили, че сме спрели да се обичаме и е останал само навикът.
Ще сме си простили за всички думи през годините.
И ще сме си простили за онова, което остана неизказано.

Или може би не?

"Ти имаш нужда от свой живот," не трябва да ти казвам повече. Пожелавам си и двамата да намерим онова, което търсим. То отдавна не е това, което се случва между нас.