Livin' After Midnight

Все още е петък вечер, независимо от подлите твърдения на часовника. Има време да стане наистина събота сутрин, а после и късен следобед, и вечер...

Все още промивам мозъка си с Lake of Tears и Flowing Tears.

В мен се надига еретично-еротичното желание да си намеря добра колекция танга и да потъна в музиката. Не мога да танцувам, но това няма да пречи на тялото ми да следва ритъма в подобен на транса ход. Просто ще се отпусна, ще изхвърля всяка мисъл от главата си и ще се порадвам на нищото, което може да остане в мен. Един вид нирвана, в която да размия целия безпорядък.

Няма да търся отговори, а само спокойствието, от което се нуждая. Липса на мисли, без нерви, без грижи. Никакви самообвинения, никакви угризения, никакво чувство за малоценност. Аз и удоволствието, почти плътско.

...and for a while I don't care at all...

Зов за завръщане

- Значи ти се върна.
- Човек трябва да умее да се връща.
- Да, човек може всичко да преживее, да стигне много далеч или много ниско, но трябва винаги да умее да се връща.
- Защото достигне ли до някъде, от където не може да се върне, неговият жизнен път е свършил.

Йордан Бозушки, "Роб на свободата"

Понякога обичам да се връщам. Всеки обратен завой е начин да преоткриеш пътя, който си изминал.

Понякога мразя да се връщам. Всеки обратен завой е среща с призраците от миналото.

Днес е ден за завръщане, за преоткриване и удоволствие от хвърлените назад погледи. Flowing Tears звучат в слушалките и аз си спомням Варна, морето и сините вълни. Спомням си Nox, с който не сме обелили и дума от векове, спомням си компанията, Мариян и чудесния Джулай, който си спретнахме в края август.

Пясъкът се трошеше под краката ни, огънят не можеше да ни стопли, но го пазехме сякаш от това зависеше животът ни. Морето се плискаше в краката ми, а в далечината проблясваха корабчетата. Слънцето изплува бавно от хоризонта, а рибарите ни поздравяваха и ни се усмихваха.

Връщането у дома бе едно от най-хубавите в живота ми. Когато си далеч от оковите на собственото си ежедневие, онова, което познават всички, можеш да бъдеш свободен. Можеш да забравиш и просто да бъдеш.

Много дълго време се връщах към онези дни с известна доза тъга, надувайки от компа музика, която да е в унисон с мрачните ми настроения. После музиката се изличи от моя компютър, от мен, от спомените ми. Ето ме сега, музиката е същата, но спомените ми носят само радост и лека носталгия по времето, което е безвъзвратно отминало. Една сълза се спотайва в ъгълчето на очите ми, но не съжалявам за нищо. Надявам се.

...and in the distance I'm alive...