Песен на деня - 28 януари 2009

Rob Halford - Prisoner of Your Eyes

Днешното нацупено време ме наведе на по-лирично отклонение. Навън вали дъжд, примесен със сняг. Не е суграшицата, която едно време наричахме така. Това е просто объркан валеж някъде между пролетта и зимата. Белите парцалчета се топят, преди да докоснат земята, а димът от комините оцветява капките дъжд. Светът е гол и кафяв като тяло, извлечено от сърцето на Африка. Не е ли странно, че София е негър през зимата?

За липсата

Раздвижвам пръсти в пустотата на отсъствието ти. Не е студено - наелектризиращо е. Как мога да усетя, че те няма, ако не си изчезнал и от контурите?

Излъгах.
Щом виждам липсата ти през стъклената тишина, не съм обръгнала на празнотата. Как мога да запълня едно пространство, в което отдавна съм едва наполовина?

Сега, размита в очертанията на липсата ти, се срещам с всички призраци на чувствата. В очите ми се отразява миналото и знам, че бъдещето няма да ми го прости.

От местопрестъплението

Топя се като сняг
между дъждовни капки.
И точно като в кишата
да стъпваш върху мен
оставя тлъсти отпечатъци.

Източник на изображението: http://lh6.ggpht.com/_IKss-7IqpQU/R-tUl9yfcmI/AAAAAAAAAVo/N8je_qU_AaY/Picture+138.jpg

Метадон

Хора-метадон...

Обичаш. До полуда, с фина болка, която дълбае някъде зад лявото ти око. С чувство, което те изпепелява в гърдите и топи лава по страните ти. С отчаяние, което копнее за всеки жест на нежност, което се превръща в наркотик. Взимаш дозата си всеки ден, мразейки се все повече. Защото се губиш в чувството, защото осъзнаваш колко си жалък в очите на Другия и колко безнадеждно е всичко.

Бягаш. В тъмното. Скриваш се, оставяш всичко зад себе си. Прекарваш часове, дни, седмици, месеци без да излезеш навън. Топиш се в болката на бълнуването, в сълзите си, в безумния копнеж, в нуждата да получиш още една доза лично унижение, още една доза от онзи, когото обичаш.

Започваш терапия. Срещаш друг - малки дози метадон всеки ден. Нищожен заместител на огъня в кръвта, на пулсиращата болка в слепоочията, на бучката горчивина, която се топи в гърлото ти. Ново пристрастяване, с което свикваш. Навик, в който потъваш. Мислиш си, че отново обичаш - кротко, тихо и апатично. Без право на избор. Мислиш си, че се чувстваш добре. Терапията сякаш работи. Мислиш си, че това е най-доброто за теб. Докато не опиташ пак от онова, от което тялото ти, душата ти се нуждаят болезнено. И изборът отново остава в твоите ръце - да умреш от свръхдоза или да оцелееш с цялата сивота на непълноценното чувство...