Песен на деня - 16 ноември 2012

Въпреки студа навън и самотата, която се е загнездила в мен, тази седмица съм в настроение за кубинска и бразилска музика. Копнея за слънчеви лъчи и море. Слушам музика, която ме пренася в друг свят. Ту се люлея в хамак и държа в едната си ръка куба либре, а в другата - книга. Ту светът е огрян от светлината на свещи, а в сянката на пламъците танцувам с любим човек. Прегърнати сме, положила съм глава върху гърдите му и се вслушвам в ритъма на сърцето му, докато телата ни се носят в ритъма на музиката. Ту съм морския бряг и морето мие краката ми и изличава стъпките ми. Изчезвам в тази музика, разтапям се, разтварям се.

Stereomood

Щях да пиша нещо друго тук, но от колонките зазвуча Sade - No Ordinary Love. Причината? Stereomood е включен на chillout. С парче от този калибър можеше спокойно да звучи need of love. За да се насладите на stereomood, трябва да сте напълно наясно как се чувствате и да цъкнете избраното от вас музикално настроение. По-малко от секунда по-късно ще се насладите на своето аудио отражение. При това селекциите не са никак лоши.

Писмо в бутилка

Писмо в бутилка. Или най-странният компот, който някой някога е затварял за зимата?
О, определено си струва да замениш кайсиите и черешите за нещо,
което ще те нахрани в най-студените ти мигове.
Каква е рецептата?

От http://thingssheloves.tumblr.com

Песен на деня - 14 април 2009

В интерес на истината, песента за днешния ден избрах вчера под дъжда. Днес е все толкова мрачно и все така обещава да вали. В това есенно-пролетно утро се събудих с ясното съзнание, че трябва да се обадя на майка ми и да и кажа, че я обичам. Ей така, защото по принцип не правя такива неща. Колкото и да е трудно спонтанно да изразиш чувствата си пред любимите си хора, чувството от това е сравнимо само с топлите слънчеви лъчи, които барабанят в сърцето през първите дни на пролетта.

Mandragora Scream - Crying Clouds

Песен на деня - 13 април 2009

Днес цял ден по Last.fm слушам радио по tag "Love". Не е защото съм влюбена. Просто музиката за любов най-често действа отпускащо. Мрачно е навън. Чакам дъжда.

Iron Maiden - Wasting Love

Песен на деня - 25 януари 2009

Mamma Mia! - Lay All Your Love On Me

За липсата

Раздвижвам пръсти в пустотата на отсъствието ти. Не е студено - наелектризиращо е. Как мога да усетя, че те няма, ако не си изчезнал и от контурите?

Излъгах.
Щом виждам липсата ти през стъклената тишина, не съм обръгнала на празнотата. Как мога да запълня едно пространство, в което отдавна съм едва наполовина?

Сега, размита в очертанията на липсата ти, се срещам с всички призраци на чувствата. В очите ми се отразява миналото и знам, че бъдещето няма да ми го прости.

Краят

Трудно ми е да пиша за онова, което ми се случва без метафори. И ми е трудно да се обръщам към нещо, което загърбвам. Няма да искам да си останем само приятели. Ако ни е писано да стане, ще се видим след някой и друг месец и ще сме си простили.

Ще сме си простили, че насилвахме връзка, която извървя своя път още в началото си.
Ще сме си простили, че сме спрели да се обичаме и е останал само навикът.
Ще сме си простили за всички думи през годините.
И ще сме си простили за онова, което остана неизказано.

Или може би не?

"Ти имаш нужда от свой живот," не трябва да ти казвам повече. Пожелавам си и двамата да намерим онова, което търсим. То отдавна не е това, което се случва между нас.

To Draw A Perfect Line

-What are you doing?
-I'm drawing a line.

Тегля чертата. Тънка, прорязана в подвижните пясъци, върху които сме стъпили. Разпъвам бодливата тел, насъсквам кучетата. Така никой от нас не може да премине отвъд.

При другия.

Очертавам около себе си окръжност. Аз съм центърът, а радиусът е малко по-малък от отсечката, която ни свързва. Сега вече ще сме такива, каквито кажа. С линии е лесно - границите облекчават дистанцирането. Приятели, любовници, екс. Ако те напъхам в бутиков етикет и после пренабивам номерата ти, за да удължа срока ни на годност, ще избягам ли от отчуждението? I'm drawing a line here. Actually, a perfect set of lines.


Напъхвам емоциите си в бутилки, слагам им надписи и дозирам според предписанието. И теб ще те приемам по рецептата. Към някои стъкла не съм прибягвала отдавна. Други поемам ежедневно. С тях вербализирам чувството. Опредметявам го. Като те сложа в дума, спасявам страховете си.

Ако речта е най-голямото богатство, защо сме по-нещастни от маймуните?

Жил Розие: "Любов без съпротива"

Жил Розие създава от “Любов без съпротива” уникално езиково изживяване. Аз-ът между страниците няма име, няма пол, няма външност. Безполова душа, влюбена в немския език и в един евреин, отдаваща се без съпротива, но с известна доза жестокост. Кой е силният, кой е слабият? Кой дава и кой получава? Тази история носи лицето на Янус, но не предлага гледни точки. Тя жонглира с любопитството и с фантазията, подарява намеци, но нито едно открито заявление. Освен за онази обречена любов без съпротива, която по време на война е най-животинска и може би най-истинска.

http://www.sivosten.com/content.php?review.855

Свали ме на колене

Свали ме на колене. Взе ми името. Погълна съществото ми. Обърна ми гръб.

Не съм празна обвивка. Не съм прах върху останките от угощението ти.

Не съм лъжа.

Свали ме на колене. Аз взех лъжи от теб, нахраних се с умора. Сега ще ти обърна гръб.

------------------------

Свали ме на колене. Аз ще извая ями сред чаршафите. Ще търкам кожата си в коприната и ще ти дам душата си.

Разхвърляй ме. Пръсни ме по земята. Аз ще се вмъкна в теб и ще се скрия в сетивата ти.

Свали сърцето ми на колене. И ще ти дам да изгориш в кръвта ми.

За фениксите и хората

Когато размишлявам за любовта, ставам повърхностна и тривиална. Изразявам се с клишета, мисля в цветовете на втълпявани ценности и в крайна сметка не спирам да се въртя около себе си. Казвам: “Искам любов, в която да изгоря, а не връзка, в която да тлея като въглен.” Истината е, че може би искам любов, в която аз и човекът до мен ще сме феникси. Изгаряме и се раждаме отново – същите и съвсем други. Всеки миг.

Такава връзка обаче едва ли ще издържи – ще се изчерпаме в раждането и в умирането и чувствата ни бързо ще се пресъхнат. Ще се научим да правим компромиси, изморени от пламъците, ще свикнем да умираме все по-рядко, защото ще ни се иска да живеем по-дълго. И в крайна сметка, ако сме още заедно, а не сме потърсили други феникси, ще се превърнем в уморени стари птици, с проскубани пера. А ако не издържим емоциите и се разделим в търсенето си, дали ще се връщаме назад с усмивка, или ще бягаме от спомените, защото ни боли?

Алтернативата на тлеещите дни ми се струва кошмарна. Двама души, които след години заедно почти не си говорят, защото мислят, че се разбират само с поглед, а всъщност са напълно непознати. Споделят леглото си за сън, споделят дните си за празни приказки...

Казват, че любовта все някога си тръгва и на нейно място остават обич и привързаност. Остава навикът. Остава нуждата да имаш някого до себе си и страхът, че няма да откриеш друг, който да споделя дните ти. Оставаш сам. Остават ти заблудите. Остава другият, който е може би по-щастлив, по-нещастен или по-заблуден от теб. Когато всичко е започнало без любов и се е превърнало в удобство, май не остава нищо. Освен болезненото неудовлетворение.

Чудя се, когато любовта си тръгне или изобщо не се е вясвала, дали трябва да я потърсиш другаде?

Little lover, I can't get you off my mind.

Има хора, които ме обсебват. Има мигове, когато нечий образ изниква от нищото и се плъзва по цялото ми тяло. Здравият разум ме жегва и аз разтърсвам глава, за да прогоня мисълта. Има спомени, които се връщат и събуждат кръвта ми.

Има хора, които карат мъха по тила ми да настръхва.

Сънувах Д. Срещнах се със стари лъжи, с призраци от миналото и със забравени рани. Под белега отдавна няма кръв, но другите рани сълзят.

Животът ми не е филм, а черно-бяла фотография. Вътре няма нищо.

Всеки, минал през сърцето ми, е оставил следа. Резка върху кората на дърво, отчупено парче от камъка. Искам да вярвам, че и от мен е останало нещо, че понякога някой сънува моя призрак.

Разтвори се, погълни ме. После ме изплюй като семка от грозде - измита и предъвкана. От мен ще покълнне нов живот и някой ще черпи сладост от гроздовете на плътта ми. Някой ден от тялото ми ще потече вино, а времето ще пирува с гъстия ми дъх. От спомена за презряната семка, която трови вкуса ти, ще остане само надежда.

Романтика ли?!

Големият минус на романтиката е, че [клише] тя е поезия, която умира в сблъсъка си с прозата [/клише]. Не става въпрос за литература, разбира се, макар че и тя има пръст в красивите жестове. По-скоро е намесено онова ежедневие, които изцежда последните капки сила и въображение в името на едно нищо и никакво живуркане. Обратно при метафорите. Прозата изправя поезията до стената, разстрелва я без да й мигне окото и после пали цигара над трупа й. Като някой радетел на тоталитарен режим след секс.

http://www.sivosten.com/content.php?review.604

Тази сутрин Depeche Mode звучат у дома. Събуждането не е лошо, като имам предвид, че не мога да започна деня си с чаша горчиво кафе. Небето над терасата е синьо, но далеч напред се вижда само сивота, разкъсвана тук-таме от някой бял облак със странна форма и черно дъно. Казват, че днес ще вали. Искам да е така, за да потичам под дъжда, да усетя жилото на всяка киселинна капка, която яде дрехите и кожата ми. Не съм го правила от години, от онзи знаменателен порой, когато за първи път чух думите, които всеки мечтае да му прошепнат. Все по-рядко си спомням онзи миг, но странното е, че все още виждам всеки детайл. Всичко - освен себе си. Не мога да си спомня с какво бях облечена, косата ми спусната или вдигната беше... Знам само, че бях мокра до кости и ми беше толкова студено...

Снощи заспах зъзнейки, както в онова болнично отделение. Имах чувството, че изгарям, и едновременно с това по тялото ми пробягваха ледени тръпки. Знам, че е от нерви. Знам, че е от нуждата да се отърся от сегашния си живот и да продължа напред. Всичко, което ме дърпа назад, трябва да си замине. Незабавно. А аз... Аз просто искам човек, който ще ме чува и ще ми помага да разбера. Дори за един платен час веднъж седмично в чужд кабинет.

Moving on

Репих, че тук е време за промяна. Защо? Защото може би започвам отначало. Връщам се към едно битие на писмено съществуване, в което всичко изречено е по-ценно от късче злато. Думите не трябва да се изричат напразно, защото се изхабяват. Когато ги изписваш, оставяш следа. Когато присвиваш устни, барабаниш с езика по зъбите си и свистиш през гласните си струни, за миг всичко се изчерпва.

Иска ми се да вярвам, че от днес всяко бъдещо "Обичам те..." ще е по-истинско, защото няма да е казано напразно.

Зов за завръщане

- Значи ти се върна.
- Човек трябва да умее да се връща.
- Да, човек може всичко да преживее, да стигне много далеч или много ниско, но трябва винаги да умее да се връща.
- Защото достигне ли до някъде, от където не може да се върне, неговият жизнен път е свършил.

Йордан Бозушки, "Роб на свободата"

Понякога обичам да се връщам. Всеки обратен завой е начин да преоткриеш пътя, който си изминал.

Понякога мразя да се връщам. Всеки обратен завой е среща с призраците от миналото.

Днес е ден за завръщане, за преоткриване и удоволствие от хвърлените назад погледи. Flowing Tears звучат в слушалките и аз си спомням Варна, морето и сините вълни. Спомням си Nox, с който не сме обелили и дума от векове, спомням си компанията, Мариян и чудесния Джулай, който си спретнахме в края август.

Пясъкът се трошеше под краката ни, огънят не можеше да ни стопли, но го пазехме сякаш от това зависеше животът ни. Морето се плискаше в краката ми, а в далечината проблясваха корабчетата. Слънцето изплува бавно от хоризонта, а рибарите ни поздравяваха и ни се усмихваха.

Връщането у дома бе едно от най-хубавите в живота ми. Когато си далеч от оковите на собственото си ежедневие, онова, което познават всички, можеш да бъдеш свободен. Можеш да забравиш и просто да бъдеш.

Много дълго време се връщах към онези дни с известна доза тъга, надувайки от компа музика, която да е в унисон с мрачните ми настроения. После музиката се изличи от моя компютър, от мен, от спомените ми. Ето ме сега, музиката е същата, но спомените ми носят само радост и лека носталгия по времето, което е безвъзвратно отминало. Една сълза се спотайва в ъгълчето на очите ми, но не съжалявам за нищо. Надявам се.

...and in the distance I'm alive...

Освободи ме

Твърде рядко си спомням фрази от книги или филми, моменти от тях не се запечатват лесно в съзнанието ми. Дали съм преуморена, отегчена и презадоволена от всичко онова, което ми е достъпно? Няма значение...

В "Заклинателят" имаше една сцена, която се е отпечатала върху мен и понякога, само понякога, изниква пред очите ми. Liberate mea.

От собственото ми тяло, което вклинява съществото ми в себе си, подобно на горещия въздух в коприната на дирижабъл.
От всички страхове, които ме будят в три и половина през нощта, за да стържат по вратата ми, да се разхождат под леглото ми и да блъскат по прозорците.
От презрението и егоизма.
От чувството, че превъзхождам и ме превъзхождат.

...Дай ми любов...
Не е достатъчно. Просто не е. И никога няма да бъде.

А в онова "отвъд", което бленувам, няма място за друг. Никога.