"Няма нищо по-хубаво от лошото време."
Валя два дни. Два дни, в които природата отвори меховете с августовско вино и пирува със София. След слънчевите дни облаците пристигнаха очаквани, неканени и мъничко жадувани. Опънаха палатките си над смога и се размиха в къмпингуващото си настроение. Забравиха за всичко, а в сянката им ние се борехме с локвите и реките от кал.
Беше опияняващо, оглушително, заслепяващо. Сякаш някой бе опънал ленено платно от светкавици над хоризонта. Между две премигвания електричеството препускаше от върха на възприятията ми до земята, уловено в капана на гръмоотводите. Удариха ни ледени късчета гняв. После грохотът си отиде. Остана само тихото ръмене, което повече прилича на приспивна песен.
Дъждът е повече от вода, от локви и от кал. Не е просто стъпка в цикъла на водата. Дъждът е натоварен с емоции, със спомени. Може би мъничко мирише на мухъла на онези неща, към които се връщаме, когато вали. Понякога дори ухае на прераждане, на духовно пречистване, на очакване за чисто, ясно небе чак до хоризонта. Друг път е пашкул от меланхолия, в която можеш да си позволиш да се пречупиш и после да събереш парчетата, да ги сглобиш сам и да продължиш напред. Случва се да е изнервящо обстоятелство, кал по обувките, мокър панталон, пречка. Може да е и заслепяваща, оглушителна пелена от падаща вода, в която да преглътнеш страховете си и да изкрещиш чувствата си на света или пък да прошепнеш на някого, че го обичаш.
Валя два дни. Два дни, в които природата отвори меховете с августовско вино и пирува със София. След слънчевите дни облаците пристигнаха очаквани, неканени и мъничко жадувани. Опънаха палатките си над смога и се размиха в къмпингуващото си настроение. Забравиха за всичко, а в сянката им ние се борехме с локвите и реките от кал.
Беше опияняващо, оглушително, заслепяващо. Сякаш някой бе опънал ленено платно от светкавици над хоризонта. Между две премигвания електричеството препускаше от върха на възприятията ми до земята, уловено в капана на гръмоотводите. Удариха ни ледени късчета гняв. После грохотът си отиде. Остана само тихото ръмене, което повече прилича на приспивна песен.
Дъждът е повече от вода, от локви и от кал. Не е просто стъпка в цикъла на водата. Дъждът е натоварен с емоции, със спомени. Може би мъничко мирише на мухъла на онези неща, към които се връщаме, когато вали. Понякога дори ухае на прераждане, на духовно пречистване, на очакване за чисто, ясно небе чак до хоризонта. Друг път е пашкул от меланхолия, в която можеш да си позволиш да се пречупиш и после да събереш парчетата, да ги сглобиш сам и да продължиш напред. Случва се да е изнервящо обстоятелство, кал по обувките, мокър панталон, пречка. Може да е и заслепяваща, оглушителна пелена от падаща вода, в която да преглътнеш страховете си и да изкрещиш чувствата си на света или пък да прошепнеш на някого, че го обичаш.
