Щях да пиша нещо друго тук, но от колонките зазвуча Sade - No Ordinary Love. Причината? Stereomood е включен на chillout. С парче от този калибър можеше спокойно да звучи need of love. За да се насладите на stereomood, трябва да сте напълно наясно как се чувствате и да цъкнете избраното от вас музикално настроение. По-малко от секунда по-късно ще се насладите на своето аудио отражение. При това селекциите не са никак лоши.
Показват се публикациите с етикет емоция. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет емоция. Показване на всички публикации
сряда, 19 май 2010 г.
сряда, 21 април 2010 г.
Слънцето се завърна
Не знам колко дни валя. Не съм ги броила. София потъна в локви, чиято повърхност тихо потръпваше. Обичам дъжда, под него е спокойно и сънливо. Повече обаче обичам слънцето. След толкова дни, в които го нямаше, в които копнеех облаците да се разпръснат, то най-сетне отново е тук.
Събудих се рано от светлината, която се отразяваше в ламинирания паркет и необезпокоявана се разхождаше по клепачите ми. Нямах сили за нищо друго, освен да прошепна: "Слънце, слънце, слънце" и да се усмихна широко. После заспах така, със слънцето, което разтегляше устните ми до ушите.
Топло е, слънчево е и съм по-щастлива. Усмихвайте се широко :)
Събудих се рано от светлината, която се отразяваше в ламинирания паркет и необезпокоявана се разхождаше по клепачите ми. Нямах сили за нищо друго, освен да прошепна: "Слънце, слънце, слънце" и да се усмихна широко. После заспах така, със слънцето, което разтегляше устните ми до ушите.
Топло е, слънчево е и съм по-щастлива. Усмихвайте се широко :)
четвъртък, 15 април 2010 г.
Писмо в бутилка
Писмо в бутилка. Или най-странният компот, който някой някога е затварял за зимата?
О, определено си струва да замениш кайсиите и черешите за нещо,
което ще те нахрани в най-студените ти мигове.
Каква е рецептата?
О, определено си струва да замениш кайсиите и черешите за нещо,
което ще те нахрани в най-студените ти мигове.
Каква е рецептата?
четвъртък, 1 април 2010 г.
Страх ме е от теб
Ужасът е разширил очите ми. Толкова, че когато ме погледнеш, имам чувството, че можеш да прекрачиш вътре. Приближаваш се за целувка и хоп, вече си преминал през черните центрове на ирисите ми. Отвъд те чака огледалният ти образ, един мъничък Дориан Грей, с когото да откраднете душата ми.
Страх ме е от теб, ако не знаеш. Караш сърцето ми да танцува степ в оглушителен ритъм. Мислите ми се издигат в торнадо, чието око на бурята си ти. Оттук до това да ме унищожиш с една дума ни дели само една стъпка, едно протягане на ръка, едно вдишване. Усмихваш се, а имам чувството, че си в състояние да ме разкъсаш за един дъх време. И аз, като заек на шосето, хипнотизирана, опъната до скъсване, чакам челния удар.
Светлината в края на тунела е пълна с обещания.
Страх ме е от теб, ако не знаеш. Караш сърцето ми да танцува степ в оглушителен ритъм. Мислите ми се издигат в торнадо, чието око на бурята си ти. Оттук до това да ме унищожиш с една дума ни дели само една стъпка, едно протягане на ръка, едно вдишване. Усмихваш се, а имам чувството, че си в състояние да ме разкъсаш за един дъх време. И аз, като заек на шосето, хипнотизирана, опъната до скъсване, чакам челния удар.
Светлината в края на тунела е пълна с обещания.
сряда, 24 март 2010 г.
На баща ми
Боли ме да съм никоя,
да съм вратата,
която все затръшваш зад гърба си.
Омръзна ми да скърцам оглушително
и да ме лашкат ветровете на промяната.
А ти, извадил брадвата на думите,
разкъсваш с пукот уморената ми дървесина.
Аз знам, отдавна в плановете ти
съм само няколко подпалки за чуждото огнище.
Не зная колко ще горя във вашата камина,
но се надявам, че след ремонта,
усетил полъха на бурята,
ще видиш, че ме няма.
да съм вратата,
която все затръшваш зад гърба си.
Омръзна ми да скърцам оглушително
и да ме лашкат ветровете на промяната.
А ти, извадил брадвата на думите,
разкъсваш с пукот уморената ми дървесина.
Аз знам, отдавна в плановете ти
съм само няколко подпалки за чуждото огнище.
Не зная колко ще горя във вашата камина,
но се надявам, че след ремонта,
усетил полъха на бурята,
ще видиш, че ме няма.
четвъртък, 18 март 2010 г.
Без думи
Понякога оставам без глас, с куп неизречени думи на върха на езика ми. Тогава съм гола емоция, нерв, опънат до скъсване, жица, по която балансирам между две бездни. Превръщам се в трева, която изгаря под парещите лъчи на слънцето, и обръщам гръб на всичко, което искам и бих могла да кажа. Под нозете ми остават шепоти, обърнати навътре към мен, с хастара навън. Те пълнят устата ми с памук до пръсване. Наливат в гърлото ми пелин, който изгаря с ароматната си горчивина.
Нямам какво да кажа.
И не искам да говоря.
Нямам какво да кажа.
И не искам да говоря.
неделя, 3 януари 2010 г.
Emo time
Изтече много вода от последния път, когато наминах оттук. Наваля и доста сняг, а ходът на нещата в живота ми не се е променил особено. Точно в този момент емоциите ми ме задушават. Това е... хм... комплексно усещане, че съм застинала в гняв, безвремие и безпомощност.
четвъртък, 22 октомври 2009 г.
Sad wings of destiny
Наскоро, по съвсем същия повод, който ме изкара от равновесие днес, отбелязах, че музиката на Роб Халфорд е единственото нещо, което успява да ме изрита с шут от лошото настроение, да ми вдъхне увереност и да ме накара да си поема спокойно дъх. Достатъчно ми е да чуя само едно от любимите ми парчета, за да ми дойде силата и да повярвам, че на хоризонта се очертава съвсем ясен, свеж, зимен изгрев с дъх на пролет. За всички фенове на един от най-великите музиканти, истинския Metal God, my own Painkiller, пускам това парче след месеци застой:
четвъртък, 6 август 2009 г.
Усещане за буря
"Няма нищо по-хубаво от лошото време."
Валя два дни. Два дни, в които природата отвори меховете с августовско вино и пирува със София. След слънчевите дни облаците пристигнаха очаквани, неканени и мъничко жадувани. Опънаха палатките си над смога и се размиха в къмпингуващото си настроение. Забравиха за всичко, а в сянката им ние се борехме с локвите и реките от кал.
Беше опияняващо, оглушително, заслепяващо. Сякаш някой бе опънал ленено платно от светкавици над хоризонта. Между две премигвания електричеството препускаше от върха на възприятията ми до земята, уловено в капана на гръмоотводите. Удариха ни ледени късчета гняв. После грохотът си отиде. Остана само тихото ръмене, което повече прилича на приспивна песен.
Дъждът е повече от вода, от локви и от кал. Не е просто стъпка в цикъла на водата. Дъждът е натоварен с емоции, със спомени. Може би мъничко мирише на мухъла на онези неща, към които се връщаме, когато вали. Понякога дори ухае на прераждане, на духовно пречистване, на очакване за чисто, ясно небе чак до хоризонта. Друг път е пашкул от меланхолия, в която можеш да си позволиш да се пречупиш и после да събереш парчетата, да ги сглобиш сам и да продължиш напред. Случва се да е изнервящо обстоятелство, кал по обувките, мокър панталон, пречка. Може да е и заслепяваща, оглушителна пелена от падаща вода, в която да преглътнеш страховете си и да изкрещиш чувствата си на света или пък да прошепнеш на някого, че го обичаш.
Валя два дни. Два дни, в които природата отвори меховете с августовско вино и пирува със София. След слънчевите дни облаците пристигнаха очаквани, неканени и мъничко жадувани. Опънаха палатките си над смога и се размиха в къмпингуващото си настроение. Забравиха за всичко, а в сянката им ние се борехме с локвите и реките от кал.
Беше опияняващо, оглушително, заслепяващо. Сякаш някой бе опънал ленено платно от светкавици над хоризонта. Между две премигвания електричеството препускаше от върха на възприятията ми до земята, уловено в капана на гръмоотводите. Удариха ни ледени късчета гняв. После грохотът си отиде. Остана само тихото ръмене, което повече прилича на приспивна песен.
Дъждът е повече от вода, от локви и от кал. Не е просто стъпка в цикъла на водата. Дъждът е натоварен с емоции, със спомени. Може би мъничко мирише на мухъла на онези неща, към които се връщаме, когато вали. Понякога дори ухае на прераждане, на духовно пречистване, на очакване за чисто, ясно небе чак до хоризонта. Друг път е пашкул от меланхолия, в която можеш да си позволиш да се пречупиш и после да събереш парчетата, да ги сглобиш сам и да продължиш напред. Случва се да е изнервящо обстоятелство, кал по обувките, мокър панталон, пречка. Може да е и заслепяваща, оглушителна пелена от падаща вода, в която да преглътнеш страховете си и да изкрещиш чувствата си на света или пък да прошепнеш на някого, че го обичаш.
петък, 8 май 2009 г.
Велопетъка, когато реших да не се срамувам
Източник на изображението: http://www.allposters.com/-sp/Betty-Boop-Bicycle-Boop-Posters_i311870_.htmОт около две седмици насам днес е първият ден, в който подкарвам колелото и щурмувам маршрута до работа. Причините бяха разнообразни – ангажименти, които изискват да пристигна в непотен и изтупан вид в службата, прогнозата за времето, неразположение, мързеливи почивни дни, оправдания... Равносметката е, че днес финиширах с изплезен език и с непреодолимото желание да се срещна отблизо с погълната по-рано закуска. След 4 пикливи километра.
Въпреки задъхването маршрутът днес беше чист. Тръгнах от „Скайлер” (в кв. „Хаджи Димитър”), с вече отработена маневра се качих на десния тротоар на ул. „Ильо Войвода” и след кратко педалиране вече бях на моста „Чавдар” (бул. „Владимир Вазов”). Учудващо днес нямаше задръстване – дали защото софиянци са решили да си вземат отпуска за четвъртък и петък, или заради пускането на метрото примерно.
В началото на този велосезон установих няколко прости правила за изкачване на баирите, които работят почти безотказно:
Признавам си, че карането по тротоари ми е крайно неприятно, но за съжаление е далеч по-безопасно и бързо да минавам моста именно върху пешеходната зона. На кръстовището с ул. „Злетово” задължително слизам на платното, бутам си колелото на зеления пешеходен светофар и чакам да пресека бул. „Дондуков” (пак пешеходно). В насрещното платно карам до първата пресечка (ул. „Поручик Пачев”), където с ляв завой се включвам в нормалното движение. Тук обикновено е празно, като само паркираните коли развалят впечатлението. Завивам по ул. „Сър Стивън Рънсиман” (дори не подозирах за съществуването на уличка с такова име, докато не отворих BGMaps), пресичам междублоковото пространство и влизам в парка „Заимов”. Честно казано, това ми е сред любимите отсечки сутрин – хладно е, асфалтът е чудесен до детската площадка, почти няма хора, а въздухът е сравнително свеж. Целта в ми тази част от маршрута е кръстовището на ул. „Кракра” и бул. „Янко Сакъзов”, където с няколко смехотворни пресичания преминавам на левия тротоар на „Сакъзов” и заобикалям пешеходци, цветарски магазини и коли.
Ляв завой на бул. „Васил Левски”, следва пресичане на „Оборище”, на „Левски” и в зависимост от настроението ми – разнообразни маршрути до работа. Днес предпочетох да се спусна покрай Софийския университет и да се възползвам от светофара, вместо да се мъча да пресека на паветата при Народното събрание или да се бутам с колите по „Раковски”. Удобството на светофара е, че не ми се налага да слизам от колелото – което като цяло ми е цел сутрин. Неприятната част – най-често задръстването е километрично и не може да се премине между колите и десния тротоар. Днес обаче тапа нямаше и се наредих първа след тролея, който чинно чакаше да светне зелено.
Ако минавате често през СУ, едва ли сте пропуснали да отбележите със съвсем разбираемо негодувание наличието на регулировчик в кабинка. Е, човекът, който пуска ментата да тече от светофара, днес явно бе решил, че трябва да сме на диета от червено вино. Доста дълго време зеленото огряваше основно „Цар Освободител”, но в крайна сметка стигна и до нас.
Минах благополучно, след като се наложи да си оправям велкрото на обувката. Завих по „Аксаков” и после се включих с ляв завой по „Иван Шишман”. Да, „Шишман” е еднопосочна. И не, не съм МПС, така че мога да минавам оттам. Въпреки че ми е малко гузно и вероятно съвсем скоро ще предпочитам „6-ти септември”.
По „Шишман” покрай хора, автомобили и неприятното нерегулирано кръстовище с „Гурко” стигнах до градинката на храма „Св. Св. Седмочисленици”. Всъщност там обикновено правя десен завой по „Ген. Паренсов”, после ляв по „6-ти септември” и се озовавам на бул. „Граф Игнатиев”. Оттам се отправям по трамвайните линии до бул. „Раковски”. (И съвсем честно си признавам, че всеки път забравям къде е дупката между бетонните плочи на релсите.) На площад „Славейков” правя ляв завой по бул. „Раковски” и карам до ул. „Неофит Рилски”, където с не особено зрелищен десен завой се включвам. Това е последната отсечка до службата – сравнително чиста откъм трафик, но с доста паркирани вдясно автомобили. Обикновено карам поне на около метър и половина - два от паркиралите, в случай че някой реши да тръгне без мигач или да си отвори вратата в колелото. На бул. „Витоша” слизам победоносно, проверявам велокомпютъра и нарамвам колелото. Три етажа по-нагоре го паркирам в офиса в очакване на края на деня. Днес пробегът е 4.01 км за 18 минути чисто въртене и около 24 минути общо време.
Когато започнах да пиша това обаче, идеята ми беше съвсем друга. Един тип от фирмата, с която делим офиса, ме попита защо си вкарвам колелото горе, а не го паркирам долу. Държа го горе, защото предизвиква нездрав интерес у хора, които държат отвертки. Но пак не това ми беше мисълта. За миг се почувствах неудобно, че се придвижвам с велосипед, който при това държа в офиса (с позволението на шефа, thanks boss). И това не ми се случва за първи път. После ми мина, теглих една майна наум и се замислих. В крайна сметка няма от какво да се срамувам – избрала съм си по-щадящ за околната среда, здравословен, необемен, гъвкав начин на придвижване. Ако някой има проблем с това, да ходи да пие една студена вода. И в този смисъл не смятам, че който и да е велосипедист трябва да се чувства неудобно от избора си, когато го клаксоризират или когато отстоява правото си да минава по оскъдните велоалеи, пренаселени със заблудени и псуващи пешеходци. Напомних си и че имам право да заемам място, колкото една кола на платното и не съм длъжна да се блъскам на педя от тротоарите, ако не искам.
I’m here to stay.
Въпреки задъхването маршрутът днес беше чист. Тръгнах от „Скайлер” (в кв. „Хаджи Димитър”), с вече отработена маневра се качих на десния тротоар на ул. „Ильо Войвода” и след кратко педалиране вече бях на моста „Чавдар” (бул. „Владимир Вазов”). Учудващо днес нямаше задръстване – дали защото софиянци са решили да си вземат отпуска за четвъртък и петък, или заради пускането на метрото примерно.
В началото на този велосезон установих няколко прости правила за изкачване на баирите, които работят почти безотказно:
1. Бавно – за никъде не бързам.
2. Умерено – колкото по-мощно въртя в началото, толкова повече върхът ми се струва непостижима цел.
3. Вдишвай през носа, издишай през устата – ефектът е известно пуфтене, което обаче ми прави впечатление само на мен и от което няма защо да се срамувам.
4. Задължително с малки цели по пътя – например „Ще сваля на по-ниска предавка, когато стигната осмата лампа” или „Ще си почина при онова магазинче на следващата пресечка”.
Признавам си, че карането по тротоари ми е крайно неприятно, но за съжаление е далеч по-безопасно и бързо да минавам моста именно върху пешеходната зона. На кръстовището с ул. „Злетово” задължително слизам на платното, бутам си колелото на зеления пешеходен светофар и чакам да пресека бул. „Дондуков” (пак пешеходно). В насрещното платно карам до първата пресечка (ул. „Поручик Пачев”), където с ляв завой се включвам в нормалното движение. Тук обикновено е празно, като само паркираните коли развалят впечатлението. Завивам по ул. „Сър Стивън Рънсиман” (дори не подозирах за съществуването на уличка с такова име, докато не отворих BGMaps), пресичам междублоковото пространство и влизам в парка „Заимов”. Честно казано, това ми е сред любимите отсечки сутрин – хладно е, асфалтът е чудесен до детската площадка, почти няма хора, а въздухът е сравнително свеж. Целта в ми тази част от маршрута е кръстовището на ул. „Кракра” и бул. „Янко Сакъзов”, където с няколко смехотворни пресичания преминавам на левия тротоар на „Сакъзов” и заобикалям пешеходци, цветарски магазини и коли.
Ляв завой на бул. „Васил Левски”, следва пресичане на „Оборище”, на „Левски” и в зависимост от настроението ми – разнообразни маршрути до работа. Днес предпочетох да се спусна покрай Софийския университет и да се възползвам от светофара, вместо да се мъча да пресека на паветата при Народното събрание или да се бутам с колите по „Раковски”. Удобството на светофара е, че не ми се налага да слизам от колелото – което като цяло ми е цел сутрин. Неприятната част – най-често задръстването е километрично и не може да се премине между колите и десния тротоар. Днес обаче тапа нямаше и се наредих първа след тролея, който чинно чакаше да светне зелено.
Ако минавате често през СУ, едва ли сте пропуснали да отбележите със съвсем разбираемо негодувание наличието на регулировчик в кабинка. Е, човекът, който пуска ментата да тече от светофара, днес явно бе решил, че трябва да сме на диета от червено вино. Доста дълго време зеленото огряваше основно „Цар Освободител”, но в крайна сметка стигна и до нас.
Минах благополучно, след като се наложи да си оправям велкрото на обувката. Завих по „Аксаков” и после се включих с ляв завой по „Иван Шишман”. Да, „Шишман” е еднопосочна. И не, не съм МПС, така че мога да минавам оттам. Въпреки че ми е малко гузно и вероятно съвсем скоро ще предпочитам „6-ти септември”.
По „Шишман” покрай хора, автомобили и неприятното нерегулирано кръстовище с „Гурко” стигнах до градинката на храма „Св. Св. Седмочисленици”. Всъщност там обикновено правя десен завой по „Ген. Паренсов”, после ляв по „6-ти септември” и се озовавам на бул. „Граф Игнатиев”. Оттам се отправям по трамвайните линии до бул. „Раковски”. (И съвсем честно си признавам, че всеки път забравям къде е дупката между бетонните плочи на релсите.) На площад „Славейков” правя ляв завой по бул. „Раковски” и карам до ул. „Неофит Рилски”, където с не особено зрелищен десен завой се включвам. Това е последната отсечка до службата – сравнително чиста откъм трафик, но с доста паркирани вдясно автомобили. Обикновено карам поне на около метър и половина - два от паркиралите, в случай че някой реши да тръгне без мигач или да си отвори вратата в колелото. На бул. „Витоша” слизам победоносно, проверявам велокомпютъра и нарамвам колелото. Три етажа по-нагоре го паркирам в офиса в очакване на края на деня. Днес пробегът е 4.01 км за 18 минути чисто въртене и около 24 минути общо време.
Когато започнах да пиша това обаче, идеята ми беше съвсем друга. Един тип от фирмата, с която делим офиса, ме попита защо си вкарвам колелото горе, а не го паркирам долу. Държа го горе, защото предизвиква нездрав интерес у хора, които държат отвертки. Но пак не това ми беше мисълта. За миг се почувствах неудобно, че се придвижвам с велосипед, който при това държа в офиса (с позволението на шефа, thanks boss). И това не ми се случва за първи път. После ми мина, теглих една майна наум и се замислих. В крайна сметка няма от какво да се срамувам – избрала съм си по-щадящ за околната среда, здравословен, необемен, гъвкав начин на придвижване. Ако някой има проблем с това, да ходи да пие една студена вода. И в този смисъл не смятам, че който и да е велосипедист трябва да се чувства неудобно от избора си, когато го клаксоризират или когато отстоява правото си да минава по оскъдните велоалеи, пренаселени със заблудени и псуващи пешеходци. Напомних си и че имам право да заемам място, колкото една кола на платното и не съм длъжна да се блъскам на педя от тротоарите, ако не искам.
I’m here to stay.
вторник, 28 април 2009 г.
Midnight Melody: Mein Herz Brennt
Rammstein - Mein Herz Brennt
Най-лесният начин да унищожиш една емоция е да я подложиш на хладен анализ с всички думи, които ти се струват логични. Удавиш ли я в доводи - превърнал си се в убиец.
неделя, 8 февруари 2009 г.
Предай нататък
За човек, който мрази да закъснява, направо изпуснах положението с "Предай нататък". Сигурно, ако не беше излъчването по Нова, дори щях да го пропусна. А сега, като се замисля, това би било доста сериозен пропуск. Отдавна не бях гледала толкова въздействащ филм, от онези, които те карат да се замислиш как би променил живота си. От онези, които те карат да си обещаеш, че ще промениш нещо.
Дано ежедневието не изтрие спомена.
Дано ежедневието не изтрие спомена.
What did you ever do to change the world?
I guess it's hard for people who are so used to things the way they are - even if they're bad - to change. 'Cause they kind of give up. And when they do, everybody kind of loses.
сряда, 21 януари 2009 г.
Птиците
Потръпвам. Вятърът повдига ръба на якето ми и нахлува отдолу. Отправя ми заплахи. Вярвам на всяка негова дума и се старая да не му обръщам внимание. Взирам се в небето, натежало от зимни мисли. Току под облаците, които обещават дъжд на синоптиците, две ята птици водят театрална война. Вдигат се над блоковете, кръжат и отново се скриват. Ръкавицата е хвърлена в облаче пера. Над отсрещната кула близнак излитат другите. Завъртат се, само за да се скрият от погледа. Концентричните им кръгове стават все по-големи. Адската компресия на силуетите им се разсейва в пространството. И после пак отсреща излита птица, след нея тръгват другите и като кръгове във вода ятото бяга към краищата на небето.
Премигвам. Войната на птиците е в извивката на крилото, в линията на тялото, във въздушните струи, когато пикират. Предизвикват ме да съм шепа кръв, затворена в пера, понесла се над себе си. Не виждам света през очите им, виждам го през моите. Калта пълзи по токовете на обувките ми, а горе ято птици предизвиква друго.
Източник на изображението: http://www.freefoto.com
Премигвам. Войната на птиците е в извивката на крилото, в линията на тялото, във въздушните струи, когато пикират. Предизвикват ме да съм шепа кръв, затворена в пера, понесла се над себе си. Не виждам света през очите им, виждам го през моите. Калта пълзи по токовете на обувките ми, а горе ято птици предизвиква друго.
Източник на изображението: http://www.freefoto.com
понеделник, 19 януари 2009 г.
Песен на деня – 19 януари 2009
Какво по-подходящо начало след уикенд на песни, танци и мотане по клубовете от
Mamma Mia! – Dancing Queen
В изпълнение на Мерил Стрийп и ами... другите. Dancing queen, young and sweet. Искам пак да съм на 16.
Абонамент за:
Публикации (Atom)