Един немирен слънчев лъч лази по тялото ми. Прокрадва се по огромната яка на пуловера ми и се опитва да пропълзи по лицето ми - нагоре по устните, нагоре по бузата и право в лявото ми око. Сетне, вгледан в мислите ми, ще продължи все по-нагоре, ще се плъзне назад и ще застине върху някой друг.

Изпълват ме разочарование, завист и обида. Когато слънчевият лъч се огледа в тях, ще избяга от мен и няма да види нито страха, нито тягостното очакване, нито нуждата да знам, че "някой" го е грижа. О, знам, че всички се интересуват, че всички също като мен тръпнат в очакване. Само че никой не държи ръката ми, когато просто избухвам насред нищото. Собственият ми Голям взрив ме връща назад, аз се свивам, свивам и задълбавам в хилядите дреболии, насред които кламерите изглеждат по-съществени от звездите. Осъзнавам, че съм сама, оглеждам се в стъкления поглед на егоизма си, когато няма кой да ми каже, че зад мен има стена, пред мен има път, а не ме заобикаля онази черна бездна, в която напоследък пропадам.

Мъчи ме нуждата да пиша, но езикът ми пресъхва. Мъчи ме нуждата да споделям, но ръцете ми треперят. Сърцето ми побягва в лудешки ритъм, задушавам се... А на дъното на чантата ми лежи нова рецепта.