четвъртък, 8 ноември 2007 г.

Short Distance Walker

Сама съм. Мога да изпълня къщата с музика и да я оставя да се блъска между стените. Предпочитам да я оставя интимно да се плиска около мен и да ми нашепва, че рано или късно всичко продължава.

Тази сутрин за първи път излязох навън за повече от няколко мига. Студът събуди сетивата ми, зарадва ме и ме съживи. Почувствах се нова. Установих, че малките цели, от които мога да изтъка деня си, ми носят радост и надежда. Да стана от леглото, да изляза навън, да отида няколко пресечки по-надолу по улицата, може би утре да отида на кино. Все малки победи, които ми напомнят, че животът продължава и че аз трябва да се върна в неговия ритъм. Мисля, че го догонвам. Искам скоро да оставя бездействието, което нежно чопли из ъгълчетата на ума ми, и да се хвърля в грубото ежедневие, което поглъща миговете ми. Изумително е как, когато единственото ми задължение е да не върша нищо, се чувствам като затворник. Явно свободата не е в липсата на задължения и отговорности.

Понякога прокарвам пръсти през новите си белези. Плъзвам ръката си почти сладострастно и изучавам новите грапавини. Свикваме да живеем заедно. Свикваме да се усещаме и да отхвърляме отчуждението. Изучавам чувството собствената ми кожа да ми е неприсъща, топла и леко изтръпнала. Понякога мразя това, което докосвам...

The loneliness of the long-distance runner...


Няма коментари:

Публикуване на коментар