За фениксите и хората

Когато размишлявам за любовта, ставам повърхностна и тривиална. Изразявам се с клишета, мисля в цветовете на втълпявани ценности и в крайна сметка не спирам да се въртя около себе си. Казвам: “Искам любов, в която да изгоря, а не връзка, в която да тлея като въглен.” Истината е, че може би искам любов, в която аз и човекът до мен ще сме феникси. Изгаряме и се раждаме отново – същите и съвсем други. Всеки миг.

Такава връзка обаче едва ли ще издържи – ще се изчерпаме в раждането и в умирането и чувствата ни бързо ще се пресъхнат. Ще се научим да правим компромиси, изморени от пламъците, ще свикнем да умираме все по-рядко, защото ще ни се иска да живеем по-дълго. И в крайна сметка, ако сме още заедно, а не сме потърсили други феникси, ще се превърнем в уморени стари птици, с проскубани пера. А ако не издържим емоциите и се разделим в търсенето си, дали ще се връщаме назад с усмивка, или ще бягаме от спомените, защото ни боли?

Алтернативата на тлеещите дни ми се струва кошмарна. Двама души, които след години заедно почти не си говорят, защото мислят, че се разбират само с поглед, а всъщност са напълно непознати. Споделят леглото си за сън, споделят дните си за празни приказки...

Казват, че любовта все някога си тръгва и на нейно място остават обич и привързаност. Остава навикът. Остава нуждата да имаш някого до себе си и страхът, че няма да откриеш друг, който да споделя дните ти. Оставаш сам. Остават ти заблудите. Остава другият, който е може би по-щастлив, по-нещастен или по-заблуден от теб. Когато всичко е започнало без любов и се е превърнало в удобство, май не остава нищо. Освен болезненото неудовлетворение.

Чудя се, когато любовта си тръгне или изобщо не се е вясвала, дали трябва да я потърсиш другаде?

Архитектура

Мога да си измислям истории. Мога да съзерцавам. Да се взирам с часове в капките дъжд, в парцалите сняг, в премигващите светлини и в силуетите на толкова други животи. Мога да си помечтая, че не съм себе си, че съм поредица от други избори, от други думи, от други хора. Светът може и да е поредица от стаи, в които избираме с кого да сме. Само че всяка следваща стая оставя една врата по-малко, един човек по-малко, един избор по-малко. Когато си представя затворените врати, изгубените хора, които не са продължили с мен, отхвърлените възможности, се парализирам. Застивам насред нищото и единственото, което правя, е да се питам отново и отново кой избор е бил правилен.

Мога да продължавам напред колкото си искам, колкото е нужно, само че отхвърлените избори нарастват в геометрична прогресия. И понякога си мисля, че могат да ме настигнат. И да ме погълнат. Какво се случва, когато стаите се изчерпат, когато започнеш отново да влизаш на същите места? Същите ли са стаите, ако хората ги няма? Същите ли са хората, ако ги срещнеш в друга стая? Същите ли са вратите, през които си отказал да преминеш?

Сивостен: Празният лист

Мой бедни, празни листе… Мой принце… Ти си поет без очи и език. Защото ти си още нероден, необикнал, непрогледнал. Моя единствена обич, ти трепериш пред мен, ти стенеш за моята мастилена милувка, а аз все така мога да ти даря единствено себе си и да се надявам, че моят дар за теб няма да те превърне в зло, обезумяло чудовище.

http://www.sivosten.com/content.php?review.236