Седмица на... Antimatter

Тези дни позапуснах блога по разнообразни причини. (Редовното оправдание.) Но както обичам да казвам "Оправданията са като гъза - всеки си ги носи и всички знаят, че са там." Въпросът е какво правя след това.

С оглед на мрачното време и зимно-пролетната депресия в стил "ранна финансова криза" тази седмица ще се насоча към нещо по-лирично. С по-малко стържещ метален звук. И ще си пожелая да отида да се подстрижа така, както планирам. Тази година рожденденската ми депресия дава индикации 4 месеца по-рано.

Antimatter.

For the sake of good old times.

Изборът на StarFM - 23 януари 2009

Вчера Deep Purple и KISS си поделиха първото място. Каква изненада. Това, разбира се, означава, че и днес присъстват в класацията Daily Rock. Кои са другите обаче?

The Beach Boys - California Girls
Deep Purple - Lazy
KISS - I Was Made for Lovin' You
The Alan Parsons Project - Ammonia Avenue
Nine Inch Nails - Hurt (Quiet)
Everlast - Folsom Prison Blues

Няма пък да заложа на KISS. Твърдо отказвам и затова ще си избера

Nine Inch Nails - Hurt (Quiet)

I hurt myself today
To see if I still feel
I focus on the pain
The only thing that's real
The needle tears a hole
The old familiar sting
Try to kill it all away
But I remember everything

What have I become?
My sweetest friend
Everyone I know
Goes away in the end
You could have it all
My empire of dirt
I will let you down
I will make you hurt

I wear this crown of shit
Upon my liar's chair
Full of broken thoughts
I cannot repair
Beneath the stains of time
The feelings disappear
You are someone else
I am still right here

What have I become?
My sweetest friend
Everyone I know
Goes away in the end

You could have it all
My empire of dirt
I will let you down
I will make you hurt
If I could start again
A million miles away
I would keep myself
I would find a way

Broken

Sometimes I'm broken.

In just the glimpse of an eye I fall apart. My life is mine no more, I am myself no longer. In a heartbeat I become the thousand pieces of a jigsaw.

So where do I go from here? With no backup plan, with no more exits?

And in just a heartbeat I am whole again. And yet I have no backup plan, there are no more exits. I am whole and yet I am so stuck with this stranger that I am.

Sometimes I'm whole. And then again - I am broken. Has anybody got a glue?

Архитектура

Мога да си измислям истории. Мога да съзерцавам. Да се взирам с часове в капките дъжд, в парцалите сняг, в премигващите светлини и в силуетите на толкова други животи. Мога да си помечтая, че не съм себе си, че съм поредица от други избори, от други думи, от други хора. Светът може и да е поредица от стаи, в които избираме с кого да сме. Само че всяка следваща стая оставя една врата по-малко, един човек по-малко, един избор по-малко. Когато си представя затворените врати, изгубените хора, които не са продължили с мен, отхвърлените възможности, се парализирам. Застивам насред нищото и единственото, което правя, е да се питам отново и отново кой избор е бил правилен.

Мога да продължавам напред колкото си искам, колкото е нужно, само че отхвърлените избори нарастват в геометрична прогресия. И понякога си мисля, че могат да ме настигнат. И да ме погълнат. Какво се случва, когато стаите се изчерпат, когато започнеш отново да влизаш на същите места? Същите ли са стаите, ако хората ги няма? Същите ли са хората, ако ги срещнеш в друга стая? Същите ли са вратите, през които си отказал да преминеш?

Посттравматично

Върнах се. Преди два дни.

Едва сега намерих време за другия си дом, за мястото, където бягат мислите ми, където отива несподеленото и неизреченото. Страх ме е да пиша и да говоря. За това, което свърши, за това, което започна. В мен още има болка, а до трите белега полегнаха още два.

Отново си спомням. Всичко. Липсата на контрол, унизителната беззащитност, безсилието и желанието да покажа, че съм жива. И онова успокоително „Отдавна свърши,” след което вече нямаше място за сълзи.

Върнах се. И мисля, че пак съм друга.

Светлина в края на тунела

Трябва да се науча да вярвам на сънищата си. Когато нощите ми са пълни със стремглави спускания по стълби, на следващия ден неминуемо се срещам с падението. В някаква форма. Или в повече от една.

Около мен валят добри новини. Аз пък, за разнообразие, открих утеха във вещите. Макар и в най-убития апарат, който предлагаха Jeff. По-лека с две банкноти, но по-тежка с една Motorola, поех към дома и към едно утре, за което не жадувам особено. „Всичко ще е наред,” както казват всички, а всички останали ще пълним пространството си с ненужни вещи, когато имаме нужда от утеха.

Тук

Стените ми греят в зелено, а до мен с листа плаче растението, което в събота ми върнаха умиращо. Видях името си, видях мастилото върху хартията, потънах в суетата да знам, че нещо от мен се е отпечатало върху действителността.

Не ми е уютно тук. Не харесвам новия си дом. Все още е толкова празно, че чувам как самотата се отърква в стените и шепне сладки приказки на хилядите разхвърляни вещи. Липсва ми домът, липсва ми малката топка козина и нокти, която разливаше топлина в скута ми и с любов пазеше сънищата ми. Все още не съм щастлива тук, но се надявам да се науча. Искам да се науча, искам да преоткрия себе си сред зелените стени, под капана от сънища, сред пустотата, която се плиска между многото стени. И искам да приключа това, което влача вече толкова години. Страх ли ме е?

Не съм щастлива тук.

Един немирен слънчев лъч лази по тялото ми. Прокрадва се по огромната яка на пуловера ми и се опитва да пропълзи по лицето ми - нагоре по устните, нагоре по бузата и право в лявото ми око. Сетне, вгледан в мислите ми, ще продължи все по-нагоре, ще се плъзне назад и ще застине върху някой друг.

Изпълват ме разочарование, завист и обида. Когато слънчевият лъч се огледа в тях, ще избяга от мен и няма да види нито страха, нито тягостното очакване, нито нуждата да знам, че "някой" го е грижа. О, знам, че всички се интересуват, че всички също като мен тръпнат в очакване. Само че никой не държи ръката ми, когато просто избухвам насред нищото. Собственият ми Голям взрив ме връща назад, аз се свивам, свивам и задълбавам в хилядите дреболии, насред които кламерите изглеждат по-съществени от звездите. Осъзнавам, че съм сама, оглеждам се в стъкления поглед на егоизма си, когато няма кой да ми каже, че зад мен има стена, пред мен има път, а не ме заобикаля онази черна бездна, в която напоследък пропадам.

Мъчи ме нуждата да пиша, но езикът ми пресъхва. Мъчи ме нуждата да споделям, но ръцете ми треперят. Сърцето ми побягва в лудешки ритъм, задушавам се... А на дъното на чантата ми лежи нова рецепта.

Out of the silent planet

Искам отново да съм на разбиващ концерт, където нищо друго няма значение. Имам глас, цялата съм глас и удоволствие, подскачаща топка плът, в чиято глава няма капка мозък. Безвремие. Безвремието е концерт на Judas Priest, безвремието е да крещиш с Iron Maiden и да вадиш от безплодната утроба на душата си всяка емоция, и да я запокитваш далеч от себе си, само за да се завърне десетократно, стократно увеличена от басовете на озвучителната техника.

Искам да удавя страха във вино, в метна с мляко или в 20 текили. Искам да събудя най-тъмните си кътчета и да повярвам, че всичко това е просто сън, онази адска наркоза, в която имах чувството, че нещо ме изгаря. А после... После да става каквото ще...

Ride on

Животът продължава. Ще ми се тук да напиша нещо красиво, да размишлявам за понеделниците, които неминуемо трябва да започват с усмивка. Иска ми се да прехвърля чувствата си върху бялото поле, което се разстила пред мен, да му даря душата си и да отгърна съзнанието си, да го изпразня, за да не сънувам.

I'll give you black sensations up and down your spine.

Хубаво е да срещнеш човек, който може да събуди тръпката в основата на гръбнака. Онази тръпка, която пълзи и се разлива по тила, за да обхване цялото тяло. Дори срещата да е мимолетна, само поглед, изплъзнала се дума...

Когато първото момче, с което се целунах, ме попита какво съм почувствала, му отговорих точно така: You give me black sensations up and down my spine. И ми се прииска този миг никога да не свършва, защото всяка дума беше истина. Когато се влюбвам, подписвам смъртната си присъда.

Великолепна закуска, която смесва толкова много вкусове - тъмния дъх на меда, соленото и горчиво сърце на сиренето и сладко-киселата душа на ябълката. Хубаво е, толкова е хубаво след сълзите.

Не исках да плача. Тази сутрин, сред хората, насред шумните улици просто не исках да плача. Само че страхът се разтвори в стомаха ми и плъзна нагоре. Влезе в сърцето ми, загнезди се в гърлото ми и излезе през очите ми. Не почувствах облекчение. Ядосах се единствено на себе си - сърцето ми е мое, страхът, болката и негодуванието също са само мои. Никой няма право да ги вижда и с мимолетно съжаление да ме отминава сякаш съм поредната луда по улиците. Не исках да плача, само че тялото ми има своя воля.

Исках всичко да свърши. Механичното око щеше да ме погледне отвътре, да задълбае с втренчения си, немигащ поглед най-съкровените ми кътчета и да чуя, каквото имам да чувам. Разочарованието ме погълна, прегърна ужаса в стомаха ми и избухна в главата ми. Не исках да плача...

Сънувах Д. Срещнах се със стари лъжи, с призраци от миналото и със забравени рани. Под белега отдавна няма кръв, но другите рани сълзят.

Животът ми не е филм, а черно-бяла фотография. Вътре няма нищо.

Всеки, минал през сърцето ми, е оставил следа. Резка върху кората на дърво, отчупено парче от камъка. Искам да вярвам, че и от мен е останало нещо, че понякога някой сънува моя призрак.

Тази сутрин Depeche Mode звучат у дома. Събуждането не е лошо, като имам предвид, че не мога да започна деня си с чаша горчиво кафе. Небето над терасата е синьо, но далеч напред се вижда само сивота, разкъсвана тук-таме от някой бял облак със странна форма и черно дъно. Казват, че днес ще вали. Искам да е така, за да потичам под дъжда, да усетя жилото на всяка киселинна капка, която яде дрехите и кожата ми. Не съм го правила от години, от онзи знаменателен порой, когато за първи път чух думите, които всеки мечтае да му прошепнат. Все по-рядко си спомням онзи миг, но странното е, че все още виждам всеки детайл. Всичко - освен себе си. Не мога да си спомня с какво бях облечена, косата ми спусната или вдигната беше... Знам само, че бях мокра до кости и ми беше толкова студено...

Снощи заспах зъзнейки, както в онова болнично отделение. Имах чувството, че изгарям, и едновременно с това по тялото ми пробягваха ледени тръпки. Знам, че е от нерви. Знам, че е от нуждата да се отърся от сегашния си живот и да продължа напред. Всичко, което ме дърпа назад, трябва да си замине. Незабавно. А аз... Аз просто искам човек, който ще ме чува и ще ми помага да разбера. Дори за един платен час веднъж седмично в чужд кабинет.

Exit

Оттук моля.

Лявата ми ръка изтръпва нощем - моята собствена лява ръка на мрака. Само че студ не съществува, нямам водач в пустошта, в небето високо горе не ме чака никой.

Жегата се разлива по мен, докато дясната ми ръка стиска сърцето. Често поставям дланта си върху гърдите си, сякаш бих могла да защитя душата си. Кожата ми не сълзи, за да ме разхлади, очите ми са сухи, собствената ми земя - безплодна. Времето никога няма да свърши.

В съществото ми няма изходи - има само отходни канали, които се вливат един в друг. Безкрайно и завинаги.

Грахчета

Отдадох се на желанието си без всякаки угризения. Вече трети ден слушам с удоволствие различни интерпретации на тема "танго" и се разтапям в музиката. Експериментът Gotan Project се превърна в удоволствие за сетивата - ритмите се преплитат по кожата ми и ме карат да настръхвам. Мъхът по тялото ми се е наелектризирал и гъделичка въздуха в ритъма на Una Musica Brutal. Почти дишам в тази ритмика - отсечено, задъхано, с удоволствие, което се приближава до оргазма.

Ще се върна към хартията. Имам нужда да избягам, да говоря, да крещя. С огромни, печатни букви между редовете.

Чувствам се като грахче в яхния - давя се в соса, който уж е вкусен, но мен ме задушава и убива. Изсмуква свежата ми зеленина и ме оставя да се търкалям по дъното. От време на време огромна лъжица ме завърта по стените на тенджерата, блъска ме във всички други грахчета и после ме оставя да потъна отново. Чак до дъното, което мирише на загоряло.

Под обвивката сърцевината ми се превръща в неприятна белезникава кашица, която избива по страните ми. Ставам доматено солена с дъх на лук и копър.

Всички ние сме грахчета, които чакат милувката на врящите домати.

Сатурнова дупка

Всъщност започна преди няколко дни. Ако това изобщо е сатурнова дупка.

Цяла седмица съм болна, цяла седмица в работата върша глупости. Мозъчни клизми четири часа дневно. Все едно се наливам с фортранс за съзнанието. В главата ми не остава нищо освен онова, което пълзи по синусите ми и ми причинява зверски болки.

Хип, хип, УРА!

Приветствам този месец, в който се чудя какво съм постигнала за последната година. Месец, в който ми се струва, че няма изход от перпетуум мобилето на ежедневието. Месец, който се влачи мъчително бързо и все повече ме приближава до онзи момент, когато ще си кажа:

-Ето, на 22 съм, а нищо не се е променило.

Защо в това време се отдавам на несигурност, глупави "уж" равносметки и хиляди съмнения? Down in the hole. Enjoying the whole twenty-five days, all the way down to the cake-covered bottom.

I hate it.

Change is bound to come

Време е за промяна.

Толкова много дни и месеци животът ми ме влачи по течението си. А аз се носих по гръб, отпусната в полусън. Отбягвах подводните камъни и зяпах звездите през премрежения си поглед. Разпервах пръсти и дъното се плъзгаше под мен, косите ми понякога оплитаха водораслите и аз се чувствах толкова удобно. Понякога придошлите води ме подхващаха и ме хвърляха в различни посоки, запращаха ме към дъното, давеха ме, но в крайна сметка аз отново се показвах на повърхността. Без да съм сторила нищо, просто носена от течението.

Не искам празни обещания, нямам нужда от тях. Но времето за промяна е настъпило, а ако го пропусна, ще се влея в океана от хора и неговата бездна ще ме погълне. Няма да има отломки, за които да се заловя, няма да има бряг, до който да достигна.

Change is bound to come.

Сън

И тази сутрин ми горчи по устните. Сънят ме изостави.

Върху небцето си усещам вкуса на кръв - тежък и метален. Сякаш в съня ми, в нощта ми, от дълбините ми собственото ми тяло е изплакало сълзите си.

Кошмар по липса на по-подходяща дума.
Понякога сънувам онова, от което имам нужда. Сънувам, че най-после то е в ръцете ми. Сънувам онова, което би трябвало да се нарече щастие. А съзнанието ми нашепва през образите, че сънувам, че там няма нищо, че рано или късно ще се събудя. Когато отворя очи, по устните ми лепне горчилката на безвъзвратно загубеното, на никога неизживяното. В ъгълчетата на очите ми замръзват сълзите, а вместо мен - ридае цялото ми същество.

Не искам нищетата на сънуваното битие, в която целият живот остава да се лута из кошмарите.

It ain't easy...

Поредната декемврийска равносметка. Не е лесно да се изправиш пред себе си и да изречеш своята изповед. Опрощение няма, няма молитви, които да изречеш, за да изчистиш съвестта си. Сам срещу себе си, срещу единствения съдник, който никога не прощава и никога не забравя.

Прости ми, защото съгреших...

Не съм се изповядвала от година.
Заместих истинските си чувства с фалш, в който повярвах.
Заместих истинските си мечти с фалш, към който се стремях.
Затворих очите и разума си за онова, което ми нашепваше сърцето.
Не бях онова, което вярвам, че трябва да бъде добрият човек.

Не е лесно да си простиш в края на една година, в която си лъгал себе си. Една година, в която дадените обещания са останали неизпълнени, а изречените лъжи са станали непоносимо много.

Падам на колене в изповедалнята на душата си. Веднъж, два пъти, хиляди пъти. Наричам греховете си един след друг - завист, гняв, похот, алчност, лакомия, леност, гордост. Думите засядат в гърлото ми. Лъжа, злоба, перверзен интерес към болката на онези, които ме обичат, безразличие, егоизъм.

Триста шейсет и пет дни. Осем хиляди седемстотин и шейсет часа.
Щастие, изтъкано от лъжа.
Пропуснати възможности.
Неизпълнени желания.
Бягство от себе си.
Летаргичен сън.
Игра с другите.
Смяна на лица.
Лудост.
Страх.
Аз.

It ain't easy...

Ден по-късно

Покривите са бели с кафеникави керемедини ръбове. Не смея да изляза на терасата, да нагазя в снега и да погледна надолу към улицата. Вероятно ще се разочаровам, докато стъпките ми отварят рани в мъничката пряспа, защото там, четири етажа по-надолу, калта ще се блъска между бордюрите. Неизбежно е.

Страхът от поредното разочарование, нуждата да продължиш да вярваш, устремил поглед само в една посока, без отклонения, отлагането. Днес ще изляза, ще сляза по всички стъпала без да се докосвам до парапетите и стъпките ми ще отекват заради странната акустика на коридора. Ще отворя тежката врата, през която не прониква светлина, и ще пристъпя навън, ще престъпя границата. Погледът ми ще се плъзне по плочките и по асфалта, по линеещия сняг и ще трябва да продължа напред. Ще слея стъпките си с калта, докато се разминавам с колите, чиито адски дъх топи одеждите на зимата. Ще прекарам известно време навън и сетне ще се върна - през тежката врата, по стъпките си нагоре по стъпалата, пред моята врата и отвъд нея...

Зимата е досущ като човек - безразличието я убива. Оставя петна върху чистото й лице, които неизбежно се разрастват, за да я покрият цялата. То е като киселина, която се просмуква в съществото й и започва да я разяжда отвътре. Сетне идва злобата на студа, която се излива върху всичко в опит да го задуши. А в края се затваря в болката и самотата си, започва да линее и постепенно изчезва. Без никой да обърне внимание.