четвъртък, 21 декември 2006 г.

Ден по-късно

Покривите са бели с кафеникави керемедини ръбове. Не смея да изляза на терасата, да нагазя в снега и да погледна надолу към улицата. Вероятно ще се разочаровам, докато стъпките ми отварят рани в мъничката пряспа, защото там, четири етажа по-надолу, калта ще се блъска между бордюрите. Неизбежно е.

Страхът от поредното разочарование, нуждата да продължиш да вярваш, устремил поглед само в една посока, без отклонения, отлагането. Днес ще изляза, ще сляза по всички стъпала без да се докосвам до парапетите и стъпките ми ще отекват заради странната акустика на коридора. Ще отворя тежката врата, през която не прониква светлина, и ще пристъпя навън, ще престъпя границата. Погледът ми ще се плъзне по плочките и по асфалта, по линеещия сняг и ще трябва да продължа напред. Ще слея стъпките си с калта, докато се разминавам с колите, чиито адски дъх топи одеждите на зимата. Ще прекарам известно време навън и сетне ще се върна - през тежката врата, по стъпките си нагоре по стъпалата, пред моята врата и отвъд нея...

Зимата е досущ като човек - безразличието я убива. Оставя петна върху чистото й лице, които неизбежно се разрастват, за да я покрият цялата. То е като киселина, която се просмуква в съществото й и започва да я разяжда отвътре. Сетне идва злобата на студа, която се излива върху всичко в опит да го задуши. А в края се затваря в болката и самотата си, започва да линее и постепенно изчезва. Без никой да обърне внимание.

Няма коментари:

Публикуване на коментар