Валя сняг. Цял ден, с малки безсилни снежинки. Не натрупа, стопи се в калта и мръсотията, а бялата Коледа си остана просто добро пожелание. Като толкова много други.
Събудих се от поредната порция кошмари, която нощите ми в последните няколко години ми предлагат. Тежки, мътни сънища, пропити с напрежение и уродливи образи. Понякога ги улавям, за да ме преследват седмици наред, а друг път - просто се събуждам с надеждата този ден да ми предложи нещо различно, към което да протегна ръка.
Когато тази сутрин се надигнах изтощена и изнервена и погледнах навън, почти повярвах в хубавото утро - навън валеше сняг. Снежинките се рееха отвъд стъклото в безкраен полет към калното и мръсно долу. Падаха, падаха, падаха. Гледах ги как прехвърчат в опит да се задържат по-дълго между небето и земята, как безутешно се лутаха между утробата на облаците и гниещото лице на земята.
Имаха толкова много часове, в които да покрият калта, боклуците и безразличието на софийските улици... Но кристалът на телата им се разпадаше върху асфалта и бетона, превръщаше се в ситни капчици вода, които се вливаха в една друга до безкрай. Една в друга, в прахта, поглъщани от бездните в грайферите на подметките. Една в друга, една през друга, отвъд стъклото на моите прозорци.
Не знам дали обичам зимата. Суровата й голота, когато снегът не я облича, пронизва сетивата ми, изкривява ги и наглася настроението ми спрямо себе си. В нови снежни одежди тя може да е възхитителна - съпроводена с лепнещ по страните студ, бяла, чиста, дистанцирана. От друг свят. В очите й нощем свети пурпур, а гласът й нашепва обещания. Когато времето и слънцето започнат да топят ледотканите й одеяния, тя е като скитница - дрипите й скриват съществото й и тя изглежда полумъртва и нечистоплътна...
Не натрупа. И зимата остана гола, покрита с пролети сълзи.
Събудих се от поредната порция кошмари, която нощите ми в последните няколко години ми предлагат. Тежки, мътни сънища, пропити с напрежение и уродливи образи. Понякога ги улавям, за да ме преследват седмици наред, а друг път - просто се събуждам с надеждата този ден да ми предложи нещо различно, към което да протегна ръка.
Когато тази сутрин се надигнах изтощена и изнервена и погледнах навън, почти повярвах в хубавото утро - навън валеше сняг. Снежинките се рееха отвъд стъклото в безкраен полет към калното и мръсно долу. Падаха, падаха, падаха. Гледах ги как прехвърчат в опит да се задържат по-дълго между небето и земята, как безутешно се лутаха между утробата на облаците и гниещото лице на земята.
Имаха толкова много часове, в които да покрият калта, боклуците и безразличието на софийските улици... Но кристалът на телата им се разпадаше върху асфалта и бетона, превръщаше се в ситни капчици вода, които се вливаха в една друга до безкрай. Една в друга, в прахта, поглъщани от бездните в грайферите на подметките. Една в друга, една през друга, отвъд стъклото на моите прозорци.
Не знам дали обичам зимата. Суровата й голота, когато снегът не я облича, пронизва сетивата ми, изкривява ги и наглася настроението ми спрямо себе си. В нови снежни одежди тя може да е възхитителна - съпроводена с лепнещ по страните студ, бяла, чиста, дистанцирана. От друг свят. В очите й нощем свети пурпур, а гласът й нашепва обещания. Когато времето и слънцето започнат да топят ледотканите й одеяния, тя е като скитница - дрипите й скриват съществото й и тя изглежда полумъртва и нечистоплътна...
Не натрупа. И зимата остана гола, покрита с пролети сълзи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар