Тази сутрин Depeche Mode звучат у дома. Събуждането не е лошо, като имам предвид, че не мога да започна деня си с чаша горчиво кафе. Небето над терасата е синьо, но далеч напред се вижда само сивота, разкъсвана тук-таме от някой бял облак със странна форма и черно дъно. Казват, че днес ще вали. Искам да е така, за да потичам под дъжда, да усетя жилото на всяка киселинна капка, която яде дрехите и кожата ми. Не съм го правила от години, от онзи знаменателен порой, когато за първи път чух думите, които всеки мечтае да му прошепнат. Все по-рядко си спомням онзи миг, но странното е, че все още виждам всеки детайл. Всичко - освен себе си. Не мога да си спомня с какво бях облечена, косата ми спусната или вдигната беше... Знам само, че бях мокра до кости и ми беше толкова студено...

Снощи заспах зъзнейки, както в онова болнично отделение. Имах чувството, че изгарям, и едновременно с това по тялото ми пробягваха ледени тръпки. Знам, че е от нерви. Знам, че е от нуждата да се отърся от сегашния си живот и да продължа напред. Всичко, което ме дърпа назад, трябва да си замине. Незабавно. А аз... Аз просто искам човек, който ще ме чува и ще ми помага да разбера. Дори за един платен час веднъж седмично в чужд кабинет.