Показват се публикациите с етикет вода. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет вода. Показване на всички публикации

понеделник, 18 май 2009 г.

Riding in the rain

Три дни от миналата седмица преминаха в безпаметно пътуване по маршрутки и тролеи заради зловещите прогнози на синоптиците, че ще се изсипват порои, ще има светкавици, гръмотевици, ветрове... Докато колелото си седеше паркирано у дома, слънцето печеше, жегата беше убийствена, а хората в градския транспорт все така тактически отбягваха баните с финтови движения. Днес, след като с интерес изгледах прогнозата в сутрешния блок на БТВ, реших да си затворя очите, да не се притеснявам, че ще се стопя, и да изкарам колелото. В краен случай, казах си аз, довечера ще го оставя паркирано в офиса и ще се прибера под дъжда.

Както обикновено обаче, реалността води по точки пред плановете. Сутринта стигнах благополучно до офиса, суха и приятно охладена от свежия въздух. Не бързах за никъде. След като цял следобед небето се отдаде на сдухване и не пропусна да наплюе софийските квартали с леки превалявания, някъде към края на работния ден слънцето започва да пробива облачната депресия. Заради мрачното време извадих преждевременно светлоотразителната жилетка и пуснах задния фар да мига. Кой знае кой шофьор къде блее, нали така? Яхнах колелото и поех към дома с ясния план да напазарувам.

Минах стандартно по маршрута бул. „Витоша” – ул. „Солунска” – бул. „Раковски” – площад „Св. Ал. Невски” – бул. „Васил Левски” – бул. „Янко Сакъзов” – парка „Заимов” – бул. „Дондуков”. Този път обаче (с цел Билата на кв. „Хаджи Димитър”) продължих по моста „Чавдар” в дясната лента, където първите тлъсти капки решиха да маркират очилата ми. Не им отдадох особено значение – със същия успех можеше да капе от лампите, така че внимателно отбягвайки локвите, се наредих в лентата за направо, обяздих зелената вълна и по бул. „Владимир Вазов” стигнах до заветния жълт ламаринен магазин. Паркирах колелото на рампата и все още със слънце в небето влязох в Билата. Избърсах си очилата и се заех да грабя прясно мляко и маслини от щандовете. Отказах се от голямата Милка с лешници (която дава не знам си колко Била точки) и в крайна сметка се охарчих с около 30 лв. за едното нищо.

Натъпках раницата до пръсването (този път не ми се наложи да придържам разни артикули, докато карам), като само една краставица остана да стърчи гордо, размахала байряка на етикчето с цената и грамажа. Излязох навън. И... да, валеше. От онзи дъжд, между чийто струи се процеждат слънчеви лъчи, а някъде на изток дъгата се губи в смог. Подвоумих се, порадвах се на гледката, побутах се с народа на входа и реших да тръгна. Мечка страх – мене не. Така или иначе не съм от захар. Загърнах се зиморничаво в светлоотразителната жилетка с надпис HONDA (!!!), пуснах задния фар да мига и се юрнах под дъжда.

Който кара в дъжд познава чувството да се движиш срещу капките. От време на време се шмугваш между струите, но в крайна сметка водата те заслепява. А пък ако носиш очила... е, аз поне си мечтаех за чифт чистачки. Картината дотолкова се превърна в призматично изображение на реалността, че спрях да присвивам очи и реших да си успокоя малко мимическите мускули. Къде ти – мигом влязох в режим мигачи и започнах да виждам света като в клипа на Enter Sandman на Metallica. За малко да започна да си свирукам Exit light, enter night, когато трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху локвите. А те... е, дъждът може и да не ме намокри особено, но преминах през толкова струпвания на кална вода, че накрая краката ми приличаха на свински джоланчета, чиито собственик щастливо се е нашляпал из кочинката. Етажираният перчем, обожаван и оформян с любов от фризьорката ми, пък се превърна в емо аксесоар, който се залепи за челото ми и ме накара усилено да си мисля за ножици и машинки за подстригване. В крайна сметка стигнах до входната врата, която се оказа на другия край на едно своеобразно Черно море.. Прилично наквасена. И... доста доволна. Напук на локвите.

От време на време всички имаме нужда да поджапаме из калта, нали? И по-добре тази истинска кал, отколкото онази, в която от време на време животът ни спъва доста успешно.

PS.
Кой каза калници?

сряда, 22 април 2009 г.

Midnight Melody: Ain't No Sunshine

Минава полунощ. По тялото ми, обвито в корава хавлия, се стича вода. В нея няма сол - само дъх от кожата ми, примесен с настроението на течния елмаз и със спомен от сапун и шампоан. Косата ми е мокра, удавена в реки от влага, очаква копието на гребена и драконовия полъх на сешоара.

Водата се изпарява от мен. Сгрята от пулса, който усещам различен във всяка точка от себе си - ръми във върховете на пръстите ми и с тътен повдига тънкото покривало на шията. Изчезва, разтворена в съня, който целува врата ми и впил жадно устни в мен, оставя следа от зъбите си. Възбуждаща, ледена, приласкаваща диря, в която се разливам като горещина, потекла от беззвучно гърло на чайник. Аз съм и влага, и сол. И обещание за мента и мед в полунощ.

John Waite - Ain't No Sunshine


сряда, 5 септември 2007 г.

Тази сутрин Depeche Mode звучат у дома. Събуждането не е лошо, като имам предвид, че не мога да започна деня си с чаша горчиво кафе. Небето над терасата е синьо, но далеч напред се вижда само сивота, разкъсвана тук-таме от някой бял облак със странна форма и черно дъно. Казват, че днес ще вали. Искам да е така, за да потичам под дъжда, да усетя жилото на всяка киселинна капка, която яде дрехите и кожата ми. Не съм го правила от години, от онзи знаменателен порой, когато за първи път чух думите, които всеки мечтае да му прошепнат. Все по-рядко си спомням онзи миг, но странното е, че все още виждам всеки детайл. Всичко - освен себе си. Не мога да си спомня с какво бях облечена, косата ми спусната или вдигната беше... Знам само, че бях мокра до кости и ми беше толкова студено...

Снощи заспах зъзнейки, както в онова болнично отделение. Имах чувството, че изгарям, и едновременно с това по тялото ми пробягваха ледени тръпки. Знам, че е от нерви. Знам, че е от нуждата да се отърся от сегашния си живот и да продължа напред. Всичко, което ме дърпа назад, трябва да си замине. Незабавно. А аз... Аз просто искам човек, който ще ме чува и ще ми помага да разбера. Дори за един платен час веднъж седмично в чужд кабинет.

вторник, 4 септември 2007 г.

In the misty morning

Сънят се отцежда с мъка от тялото ми. Замаяна съм, а в стомаха ми още дебне спомен от вчера - топка горчивина и страх, слети в едно, които пълзят към сърцето ми.

Обожавам водата, тя може да отмие всичко. Докато капките блестят по кожата ми, а хавлията лепне върху мен, мога да се чувствам в относителна безопасност. Знам, че съм си у дома, че каквото и да ме очаква навън, може да почака. Нямам отговорности, почти нямам страхове. Докато не сваля хавлията и не остана съвсем гола пред гардероба. Ето тогава започва денят, там започва светът. Суха съм и с мъка пристъпвам към задълженията си - обличам се, приготвям се да изляза и да посрещна шума, хората и ужаса от едно и също всекидневие. Всеки божи ден...

I can say I'm not lost. Дали ще е вярно? Поне веднъж.

петък, 9 февруари 2007 г.

Вода

Водата се стича по тялото ми. Толкова дълго, колкото е нужно, за да отмие хлъзгавия сапун, за да ме остави чиста. Бих могла да застина между капките, между струите, между тези стени. Само аз и водата. Обвързани сме в хищно разхищение, само ние - аз, плътта и потока.

Време е да погледна назад и да нарека нещата с истинските им имена. Да си спомня. За да не забравям. Странно е как миналото никога не се изчерпва, за разлика от настоящето. То се ражда отново и отново, всеки ден, наслагва се върху кожата, върху сърцето, върху съзнанието. И нищо не е в състояние да го отмие.

сряда, 8 юни 2005 г.

Череши

Земята свети в алено. Заглъхнала под пукота на клоните. Събираме рубините, разхвърляни в острицата. Мирише на порязано, на плетеница в кожата. И на дима на огъня. Мирише и на дъното, което баба ще покрие с бурканите. В които пък черешите ни ще изгубят първичната си сладост. Ще станат бледорозови в затвора на водата. Отдали себе си на захарта.

http://www.sivosten.com/content.php?review.280