Песен на деня - 15 април 2011

Едно време редовно пускаха това парче по радио "Тангра". Така и не научих как се казва, но не можах да изтрия от главата си звученето на припева "Here comes the rain". Днес погледнах през прозореца и видях, че вали. В ушите ми зазвучаха точно тези думи и реших да се възползвам от услугите на Google. И намерих песента, въпреки че YouTube благоволи да се обърка и да ми предложи подобно парче на Eurythmics.

The Cult - Rain

Усещане за буря

"Няма нищо по-хубаво от лошото време."

Валя два дни. Два дни, в които природата отвори меховете с августовско вино и пирува със София. След слънчевите дни облаците пристигнаха очаквани, неканени и мъничко жадувани. Опънаха палатките си над смога и се размиха в къмпингуващото си настроение. Забравиха за всичко, а в сянката им ние се борехме с локвите и реките от кал.

Беше опияняващо, оглушително, заслепяващо. Сякаш някой бе опънал ленено платно от светкавици над хоризонта. Между две премигвания електричеството препускаше от върха на възприятията ми до земята, уловено в капана на гръмоотводите. Удариха ни ледени късчета гняв. После грохотът си отиде. Остана само тихото ръмене, което повече прилича на приспивна песен.

Дъждът е повече от вода, от локви и от кал. Не е просто стъпка в цикъла на водата. Дъждът е натоварен с емоции, със спомени. Може би мъничко мирише на мухъла на онези неща, към които се връщаме, когато вали. Понякога дори ухае на прераждане, на духовно пречистване, на очакване за чисто, ясно небе чак до хоризонта. Друг път е пашкул от меланхолия, в която можеш да си позволиш да се пречупиш и после да събереш парчетата, да ги сглобиш сам и да продължиш напред. Случва се да е изнервящо обстоятелство, кал по обувките, мокър панталон, пречка. Може да е и заслепяваща, оглушителна пелена от падаща вода, в която да преглътнеш страховете си и да изкрещиш чувствата си на света или пък да прошепнеш на някого, че го обичаш.

Riding in the rain

Три дни от миналата седмица преминаха в безпаметно пътуване по маршрутки и тролеи заради зловещите прогнози на синоптиците, че ще се изсипват порои, ще има светкавици, гръмотевици, ветрове... Докато колелото си седеше паркирано у дома, слънцето печеше, жегата беше убийствена, а хората в градския транспорт все така тактически отбягваха баните с финтови движения. Днес, след като с интерес изгледах прогнозата в сутрешния блок на БТВ, реших да си затворя очите, да не се притеснявам, че ще се стопя, и да изкарам колелото. В краен случай, казах си аз, довечера ще го оставя паркирано в офиса и ще се прибера под дъжда.

Както обикновено обаче, реалността води по точки пред плановете. Сутринта стигнах благополучно до офиса, суха и приятно охладена от свежия въздух. Не бързах за никъде. След като цял следобед небето се отдаде на сдухване и не пропусна да наплюе софийските квартали с леки превалявания, някъде към края на работния ден слънцето започва да пробива облачната депресия. Заради мрачното време извадих преждевременно светлоотразителната жилетка и пуснах задния фар да мига. Кой знае кой шофьор къде блее, нали така? Яхнах колелото и поех към дома с ясния план да напазарувам.

Минах стандартно по маршрута бул. „Витоша” – ул. „Солунска” – бул. „Раковски” – площад „Св. Ал. Невски” – бул. „Васил Левски” – бул. „Янко Сакъзов” – парка „Заимов” – бул. „Дондуков”. Този път обаче (с цел Билата на кв. „Хаджи Димитър”) продължих по моста „Чавдар” в дясната лента, където първите тлъсти капки решиха да маркират очилата ми. Не им отдадох особено значение – със същия успех можеше да капе от лампите, така че внимателно отбягвайки локвите, се наредих в лентата за направо, обяздих зелената вълна и по бул. „Владимир Вазов” стигнах до заветния жълт ламаринен магазин. Паркирах колелото на рампата и все още със слънце в небето влязох в Билата. Избърсах си очилата и се заех да грабя прясно мляко и маслини от щандовете. Отказах се от голямата Милка с лешници (която дава не знам си колко Била точки) и в крайна сметка се охарчих с около 30 лв. за едното нищо.

Натъпках раницата до пръсването (този път не ми се наложи да придържам разни артикули, докато карам), като само една краставица остана да стърчи гордо, размахала байряка на етикчето с цената и грамажа. Излязох навън. И... да, валеше. От онзи дъжд, между чийто струи се процеждат слънчеви лъчи, а някъде на изток дъгата се губи в смог. Подвоумих се, порадвах се на гледката, побутах се с народа на входа и реших да тръгна. Мечка страх – мене не. Така или иначе не съм от захар. Загърнах се зиморничаво в светлоотразителната жилетка с надпис HONDA (!!!), пуснах задния фар да мига и се юрнах под дъжда.

Който кара в дъжд познава чувството да се движиш срещу капките. От време на време се шмугваш между струите, но в крайна сметка водата те заслепява. А пък ако носиш очила... е, аз поне си мечтаех за чифт чистачки. Картината дотолкова се превърна в призматично изображение на реалността, че спрях да присвивам очи и реших да си успокоя малко мимическите мускули. Къде ти – мигом влязох в режим мигачи и започнах да виждам света като в клипа на Enter Sandman на Metallica. За малко да започна да си свирукам Exit light, enter night, когато трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху локвите. А те... е, дъждът може и да не ме намокри особено, но преминах през толкова струпвания на кална вода, че накрая краката ми приличаха на свински джоланчета, чиито собственик щастливо се е нашляпал из кочинката. Етажираният перчем, обожаван и оформян с любов от фризьорката ми, пък се превърна в емо аксесоар, който се залепи за челото ми и ме накара усилено да си мисля за ножици и машинки за подстригване. В крайна сметка стигнах до входната врата, която се оказа на другия край на едно своеобразно Черно море.. Прилично наквасена. И... доста доволна. Напук на локвите.

От време на време всички имаме нужда да поджапаме из калта, нали? И по-добре тази истинска кал, отколкото онази, в която от време на време животът ни спъва доста успешно.

PS.
Кой каза калници?

Мокро утро

Източник на изображението: http://www.10klakes.com/blog/wp-content/uploads/2009/03/spring-rain.jpg

Не, далеч съм от мисълта за съботна еротика. Просто днес утрото дойде с една от онези пролетни бури, които идват като мимолетно увлечение или любов от пръв поглед. Пречисти въздуха и изчезна. Едва ли трая и повече от пет минути с вятъра, който огъваше сърцето ми и караше гредите на покрива да скърцат, и с оглушаващия порой. После асфалтът остана мокър, листата на дърветата и тревата миришеха на онази свежест, която обещават по рекламите за перилни препарати, но никога не можеш да намериш в пералната си машина, а аз се разделих със снощното главоболие и съмненията дали да изляза с колелото.

В днешната работна събота поех към работа на велосипед. При това с огромна доза ентусиазъм, защото довечера мисля да се включва в преброяването на велосипедистите (за повече инфо цъкни точно тук). Ще си тръгна по-рано от службата и ще запраша със страшна скорост към зала Универсиада. Мисля да стигна до Орлов мост и оттам да се пусна по „Иван Асен” и „Шипченски проход”.

Въпреки че беше мокро, въпреки че макар и с калници, успях да си оплескам раницата, въпреки всичко пътуването тази сутрин беше чудесно. Въздухът беше още хладен от дъжда, нямаше много хора и коли, а в парка „Заимов” цветовете на кестените бяха оцветили черните алеи в бяло и розово. Далеч беше от естетиката на цъфналите вишни в Япония, но беше красиво и особено да премина с тежките гуми на колелото си върху тази отронена покривка. Оставих следа след себе си, но не съм особено горда от това.

Що се отнася до вчерашния ден – най-накрая имах възможността да тествам новата велоалея, в която се превръща пешеходната зона по бул. „Цар Борис III”. От Руски паметник до ул. „Софийски герой” (това включва и трасето по бул. „Едуард И. Тотлебен”) все още е старата настилка – тясна лента от натрошен и изтрит от времето асфалт. Кара се прилично. Някъде около ул. „Софийски герой” са валяците. След кратката чакълена отсечка, барикадирана от машините, започва хубавият асфалт. Гладък и черен като огледало, при вчерашния слънчев ден той беше почти заслепяващ. Равната настилка е чудесна за каране – въпреки че бях позагубила форма, почти не се изморих и се справих с разстоянието до Околомръсното само с една почивка за малко вода. Трябва да му се признае на бат Бойко – това е едно добро дело. Но трябва и да отбележа, че една велоалея пролет не прави (впрочем установих, че по бул. „Евлоги Георгиев” е изникнала още една велоалея в посока Орлов Мост-Малък Градски Театър, но не съм я тествала).

Тук е моментът да спомена и недоумението си обаче. На няколко места с наближаването на кръстовищата черният нов асфалт се превръща без предупреждение в чакълеста отсечка, която преминава в старата настилка на улицата. След това има нова офроуд зона и отново чист асфалт. С изключение на тези участъци преминаването по новата велоалея беше едно истинско удоволствие (без да казвам нищо за облаците прах, които вдигат колите, и съответните газове). Питам се обаче, къде изчезнаха розовите лехи от тази пешеходна велоалея?

Песен на деня - 19 април 2009

Нямам навика да пускам песен на деня през уикенда. Днес обаче дъждът, който удави софийския Великден, ме провокира. Извади на бял свят носталгията по неща, които никога не са съществували или са приключили отдавна. Тази година е първа за много неща.

Placebo - English Summer Rain

Тази песен мирише на влага, която скрива небето, и на ученическа любов, интензивна като първата глътка алкохол, емоционално наситена като хормонална инжекция.

Always stays the same, nothing ever changes,
English summer rain seems to last for ages.
Always stays the same, nothing ever changes,
English summer rain seems to last for ages.

Im in the basement, youre in the sky,
Im in the basement baby, drop on by.
Im in the basement, youre in the sky,
Im in the basement baby, drop on by.

Always stays the same, nothing ever changes,
English summer rain seems to last for ages.
Always stays the same, nothing ever changes,
English summer rain seems to last for ages.

Im in the basement, youre in the sky,
Im in the basement baby, drop on by.
Im in the basement, youre in the sky,
Im in the basement baby, drop on by.

Hold your breath and count to ten,
And fall apart and start again,
Hold your breath and count to ten,
Start again, start again...
Hold your breath and count your step,
And fall apart and start again,
Start again... (x13)

Always stays the same, nothing ever changes,
English summer rain seems to last for ages.
Always stays the same, nothing ever changes,
English summer rain seems to last for ages.

Hold your breath and count to ten,
And fall apart and start again,
Hold your breath and count to ten,
Start again, start again...
Hold your breath and count to ten,
And fall apart and start again,
Old your breath and count to ten,
And start again, and start again,

Start again... (x16)

И Христос воскресе!

Песен на деня - 14 април 2009

В интерес на истината, песента за днешния ден избрах вчера под дъжда. Днес е все толкова мрачно и все така обещава да вали. В това есенно-пролетно утро се събудих с ясното съзнание, че трябва да се обадя на майка ми и да и кажа, че я обичам. Ей така, защото по принцип не правя такива неща. Колкото и да е трудно спонтанно да изразиш чувствата си пред любимите си хора, чувството от това е сравнимо само с топлите слънчеви лъчи, които барабанят в сърцето през първите дни на пролетта.

Mandragora Scream - Crying Clouds

Песен на деня - 13 април 2009

Днес цял ден по Last.fm слушам радио по tag "Love". Не е защото съм влюбена. Просто музиката за любов най-често действа отпускащо. Мрачно е навън. Чакам дъжда.

Iron Maiden - Wasting Love

Песен на деня - 11 март 2009

Има дни, в които не вали. Слънцето се пързаля по покривите, капчуците ронят сълзи по зимата, а локвите са се скрили под фини корички лед. В един такъв ден сънят е способен да прогони усмивката от лицето и да я задържи в лепкавия си капан. Сънувах... Хубави неща, от онези, заради които ти се иска цял ден да вали.

Ion - Goodbye Johnny Dear

Just twenty years ago today, I grasped my mother's hand,
She kissed and blessed her only son, going to a foreign land;
The neighbours took me from her breast and told her I must go,
But I could hear my mother's voice, though her words were sweet and low.
Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

I sailed away from Queenstown, that is the cove of Cork,
A very pleasant voyage we had and soon we're in New York;
I'd plenty of friends to meet me there and work I got next day,
But with all the hospitality I could hear my mother say.

Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

One day a letter came to me, it came from Ireland,
The postmark showed it came from home, it was not my mother's hand;
'Twas father who had wrote to say that she had passed away,
And just as if from Heaven above I could hear my mother say.

Goodbye, Johnny dear, when you're far away,
Don't forget your dear old mother far across the sea;
Write a letter now and then and send her all you can,
And don't forget where e'er you roam that you're an Irishman.

Песен на деня - 29 януари 2009

След като вчера цял ден валя, а днес утрото се събуди в сняг, сега има слънце. С поздрав към голямото жълто кълбо.

Rob Halford - Sun

I, want to steer for the sun
For the day has begun
It's saying, it's saying

My, soul just wanted to freeze
To collapse and to seize
From the waiting

You, know it matters to me
That I have to rage free
I was longing

All that I feel is my soul
I will never let go
What I crave for

All of the things that you need
Are the things that you bleed
Here 'em calling?

And when the world becomes too much for me
That's when I know that I can't stay
I'm searching for my own serenity
I know I have to get away

I, want to steer for the sun
For the day has begun
Here it calling?

It's calling...

Песен на деня - 28 януари 2009

Rob Halford - Prisoner of Your Eyes

Днешното нацупено време ме наведе на по-лирично отклонение. Навън вали дъжд, примесен със сняг. Не е суграшицата, която едно време наричахме така. Това е просто объркан валеж някъде между пролетта и зимата. Белите парцалчета се топят, преди да докоснат земята, а димът от комините оцветява капките дъжд. Светът е гол и кафяв като тяло, извлечено от сърцето на Африка. Не е ли странно, че София е негър през зимата?

Тази сутрин Depeche Mode звучат у дома. Събуждането не е лошо, като имам предвид, че не мога да започна деня си с чаша горчиво кафе. Небето над терасата е синьо, но далеч напред се вижда само сивота, разкъсвана тук-таме от някой бял облак със странна форма и черно дъно. Казват, че днес ще вали. Искам да е така, за да потичам под дъжда, да усетя жилото на всяка киселинна капка, която яде дрехите и кожата ми. Не съм го правила от години, от онзи знаменателен порой, когато за първи път чух думите, които всеки мечтае да му прошепнат. Все по-рядко си спомням онзи миг, но странното е, че все още виждам всеки детайл. Всичко - освен себе си. Не мога да си спомня с какво бях облечена, косата ми спусната или вдигната беше... Знам само, че бях мокра до кости и ми беше толкова студено...

Снощи заспах зъзнейки, както в онова болнично отделение. Имах чувството, че изгарям, и едновременно с това по тялото ми пробягваха ледени тръпки. Знам, че е от нерви. Знам, че е от нуждата да се отърся от сегашния си живот и да продължа напред. Всичко, което ме дърпа назад, трябва да си замине. Незабавно. А аз... Аз просто искам човек, който ще ме чува и ще ми помага да разбера. Дори за един платен час веднъж седмично в чужд кабинет.