Три дни от миналата седмица преминаха в безпаметно пътуване по маршрутки и тролеи заради зловещите прогнози на синоптиците, че ще се изсипват порои, ще има светкавици, гръмотевици, ветрове... Докато колелото си седеше паркирано у дома, слънцето печеше, жегата беше убийствена, а хората в градския транспорт все така тактически отбягваха баните с финтови движения. Днес, след като с интерес изгледах прогнозата в сутрешния блок на БТВ, реших да си затворя очите, да не се притеснявам, че ще се стопя, и да изкарам колелото. В краен случай, казах си аз, довечера ще го оставя паркирано в офиса и ще се прибера под дъжда.
Както обикновено обаче, реалността води по точки пред плановете. Сутринта стигнах благополучно до офиса, суха и приятно охладена от свежия въздух. Не бързах за никъде. След като цял следобед небето се отдаде на сдухване и не пропусна да наплюе софийските квартали с леки превалявания, някъде към края на работния ден слънцето започва да пробива облачната депресия. Заради мрачното време извадих преждевременно светлоотразителната жилетка и пуснах задния фар да мига. Кой знае кой шофьор къде блее, нали така? Яхнах колелото и поех към дома с ясния план да напазарувам.
Минах стандартно по маршрута бул. „Витоша” – ул. „Солунска” – бул. „Раковски” – площад „Св. Ал. Невски” – бул. „Васил Левски” – бул. „Янко Сакъзов” – парка „Заимов” – бул. „Дондуков”. Този път обаче (с цел Билата на кв. „Хаджи Димитър”) продължих по моста „Чавдар” в дясната лента, където първите тлъсти капки решиха да маркират очилата ми. Не им отдадох особено значение – със същия успех можеше да капе от лампите, така че внимателно отбягвайки локвите, се наредих в лентата за направо, обяздих зелената вълна и по бул. „Владимир Вазов” стигнах до заветния жълт ламаринен магазин. Паркирах колелото на рампата и все още със слънце в небето влязох в Билата. Избърсах си очилата и се заех да грабя прясно мляко и маслини от щандовете. Отказах се от голямата Милка с лешници (която дава не знам си колко Била точки) и в крайна сметка се охарчих с около 30 лв. за едното нищо.
Натъпках раницата до пръсването (този път не ми се наложи да придържам разни артикули, докато карам), като само една краставица остана да стърчи гордо, размахала байряка на етикчето с цената и грамажа. Излязох навън. И... да, валеше. От онзи дъжд, между чийто струи се процеждат слънчеви лъчи, а някъде на изток дъгата се губи в смог. Подвоумих се, порадвах се на гледката, побутах се с народа на входа и реших да тръгна. Мечка страх – мене не. Така или иначе не съм от захар. Загърнах се зиморничаво в светлоотразителната жилетка с надпис HONDA (!!!), пуснах задния фар да мига и се юрнах под дъжда.
Който кара в дъжд познава чувството да се движиш срещу капките. От време на време се шмугваш между струите, но в крайна сметка водата те заслепява. А пък ако носиш очила... е, аз поне си мечтаех за чифт чистачки. Картината дотолкова се превърна в призматично изображение на реалността, че спрях да присвивам очи и реших да си успокоя малко мимическите мускули. Къде ти – мигом влязох в режим мигачи и започнах да виждам света като в клипа на Enter Sandman на Metallica. За малко да започна да си свирукам Exit light, enter night, когато трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху локвите. А те... е, дъждът може и да не ме намокри особено, но преминах през толкова струпвания на кална вода, че накрая краката ми приличаха на свински джоланчета, чиито собственик щастливо се е нашляпал из кочинката. Етажираният перчем, обожаван и оформян с любов от фризьорката ми, пък се превърна в емо аксесоар, който се залепи за челото ми и ме накара усилено да си мисля за ножици и машинки за подстригване. В крайна сметка стигнах до входната врата, която се оказа на другия край на едно своеобразно Черно море.. Прилично наквасена. И... доста доволна. Напук на локвите.
От време на време всички имаме нужда да поджапаме из калта, нали? И по-добре тази истинска кал, отколкото онази, в която от време на време животът ни спъва доста успешно.
PS.
Кой каза калници?
Както обикновено обаче, реалността води по точки пред плановете. Сутринта стигнах благополучно до офиса, суха и приятно охладена от свежия въздух. Не бързах за никъде. След като цял следобед небето се отдаде на сдухване и не пропусна да наплюе софийските квартали с леки превалявания, някъде към края на работния ден слънцето започва да пробива облачната депресия. Заради мрачното време извадих преждевременно светлоотразителната жилетка и пуснах задния фар да мига. Кой знае кой шофьор къде блее, нали така? Яхнах колелото и поех към дома с ясния план да напазарувам.
Минах стандартно по маршрута бул. „Витоша” – ул. „Солунска” – бул. „Раковски” – площад „Св. Ал. Невски” – бул. „Васил Левски” – бул. „Янко Сакъзов” – парка „Заимов” – бул. „Дондуков”. Този път обаче (с цел Билата на кв. „Хаджи Димитър”) продължих по моста „Чавдар” в дясната лента, където първите тлъсти капки решиха да маркират очилата ми. Не им отдадох особено значение – със същия успех можеше да капе от лампите, така че внимателно отбягвайки локвите, се наредих в лентата за направо, обяздих зелената вълна и по бул. „Владимир Вазов” стигнах до заветния жълт ламаринен магазин. Паркирах колелото на рампата и все още със слънце в небето влязох в Билата. Избърсах си очилата и се заех да грабя прясно мляко и маслини от щандовете. Отказах се от голямата Милка с лешници (която дава не знам си колко Била точки) и в крайна сметка се охарчих с около 30 лв. за едното нищо.
Натъпках раницата до пръсването (този път не ми се наложи да придържам разни артикули, докато карам), като само една краставица остана да стърчи гордо, размахала байряка на етикчето с цената и грамажа. Излязох навън. И... да, валеше. От онзи дъжд, между чийто струи се процеждат слънчеви лъчи, а някъде на изток дъгата се губи в смог. Подвоумих се, порадвах се на гледката, побутах се с народа на входа и реших да тръгна. Мечка страх – мене не. Така или иначе не съм от захар. Загърнах се зиморничаво в светлоотразителната жилетка с надпис HONDA (!!!), пуснах задния фар да мига и се юрнах под дъжда.
Който кара в дъжд познава чувството да се движиш срещу капките. От време на време се шмугваш между струите, но в крайна сметка водата те заслепява. А пък ако носиш очила... е, аз поне си мечтаех за чифт чистачки. Картината дотолкова се превърна в призматично изображение на реалността, че спрях да присвивам очи и реших да си успокоя малко мимическите мускули. Къде ти – мигом влязох в режим мигачи и започнах да виждам света като в клипа на Enter Sandman на Metallica. За малко да започна да си свирукам Exit light, enter night, когато трябваше да съсредоточа цялото си внимание върху локвите. А те... е, дъждът може и да не ме намокри особено, но преминах през толкова струпвания на кална вода, че накрая краката ми приличаха на свински джоланчета, чиито собственик щастливо се е нашляпал из кочинката. Етажираният перчем, обожаван и оформян с любов от фризьорката ми, пък се превърна в емо аксесоар, който се залепи за челото ми и ме накара усилено да си мисля за ножици и машинки за подстригване. В крайна сметка стигнах до входната врата, която се оказа на другия край на едно своеобразно Черно море.. Прилично наквасена. И... доста доволна. Напук на локвите.
От време на време всички имаме нужда да поджапаме из калта, нали? И по-добре тази истинска кал, отколкото онази, в която от време на време животът ни спъва доста успешно.
PS.
Кой каза калници?
Няма коментари:
Публикуване на коментар