Наскоро, по съвсем същия повод, който ме изкара от равновесие днес, отбелязах, че музиката на Роб Халфорд е единственото нещо, което успява да ме изрита с шут от лошото настроение, да ми вдъхне увереност и да ме накара да си поема спокойно дъх. Достатъчно ми е да чуя само едно от любимите ми парчета, за да ми дойде силата и да повярвам, че на хоризонта се очертава съвсем ясен, свеж, зимен изгрев с дъх на пролет. За всички фенове на един от най-великите музиканти, истинския Metal God, my own Painkiller, пускам това парче след месеци застой:
Показват се публикациите с етикет бунт. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет бунт. Показване на всички публикации
четвъртък, 22 октомври 2009 г.
петък, 8 май 2009 г.
Велопетъка, когато реших да не се срамувам
Източник на изображението: http://www.allposters.com/-sp/Betty-Boop-Bicycle-Boop-Posters_i311870_.htmОт около две седмици насам днес е първият ден, в който подкарвам колелото и щурмувам маршрута до работа. Причините бяха разнообразни – ангажименти, които изискват да пристигна в непотен и изтупан вид в службата, прогнозата за времето, неразположение, мързеливи почивни дни, оправдания... Равносметката е, че днес финиширах с изплезен език и с непреодолимото желание да се срещна отблизо с погълната по-рано закуска. След 4 пикливи километра.
Въпреки задъхването маршрутът днес беше чист. Тръгнах от „Скайлер” (в кв. „Хаджи Димитър”), с вече отработена маневра се качих на десния тротоар на ул. „Ильо Войвода” и след кратко педалиране вече бях на моста „Чавдар” (бул. „Владимир Вазов”). Учудващо днес нямаше задръстване – дали защото софиянци са решили да си вземат отпуска за четвъртък и петък, или заради пускането на метрото примерно.
В началото на този велосезон установих няколко прости правила за изкачване на баирите, които работят почти безотказно:
Признавам си, че карането по тротоари ми е крайно неприятно, но за съжаление е далеч по-безопасно и бързо да минавам моста именно върху пешеходната зона. На кръстовището с ул. „Злетово” задължително слизам на платното, бутам си колелото на зеления пешеходен светофар и чакам да пресека бул. „Дондуков” (пак пешеходно). В насрещното платно карам до първата пресечка (ул. „Поручик Пачев”), където с ляв завой се включвам в нормалното движение. Тук обикновено е празно, като само паркираните коли развалят впечатлението. Завивам по ул. „Сър Стивън Рънсиман” (дори не подозирах за съществуването на уличка с такова име, докато не отворих BGMaps), пресичам междублоковото пространство и влизам в парка „Заимов”. Честно казано, това ми е сред любимите отсечки сутрин – хладно е, асфалтът е чудесен до детската площадка, почти няма хора, а въздухът е сравнително свеж. Целта в ми тази част от маршрута е кръстовището на ул. „Кракра” и бул. „Янко Сакъзов”, където с няколко смехотворни пресичания преминавам на левия тротоар на „Сакъзов” и заобикалям пешеходци, цветарски магазини и коли.
Ляв завой на бул. „Васил Левски”, следва пресичане на „Оборище”, на „Левски” и в зависимост от настроението ми – разнообразни маршрути до работа. Днес предпочетох да се спусна покрай Софийския университет и да се възползвам от светофара, вместо да се мъча да пресека на паветата при Народното събрание или да се бутам с колите по „Раковски”. Удобството на светофара е, че не ми се налага да слизам от колелото – което като цяло ми е цел сутрин. Неприятната част – най-често задръстването е километрично и не може да се премине между колите и десния тротоар. Днес обаче тапа нямаше и се наредих първа след тролея, който чинно чакаше да светне зелено.
Ако минавате често през СУ, едва ли сте пропуснали да отбележите със съвсем разбираемо негодувание наличието на регулировчик в кабинка. Е, човекът, който пуска ментата да тече от светофара, днес явно бе решил, че трябва да сме на диета от червено вино. Доста дълго време зеленото огряваше основно „Цар Освободител”, но в крайна сметка стигна и до нас.
Минах благополучно, след като се наложи да си оправям велкрото на обувката. Завих по „Аксаков” и после се включих с ляв завой по „Иван Шишман”. Да, „Шишман” е еднопосочна. И не, не съм МПС, така че мога да минавам оттам. Въпреки че ми е малко гузно и вероятно съвсем скоро ще предпочитам „6-ти септември”.
По „Шишман” покрай хора, автомобили и неприятното нерегулирано кръстовище с „Гурко” стигнах до градинката на храма „Св. Св. Седмочисленици”. Всъщност там обикновено правя десен завой по „Ген. Паренсов”, после ляв по „6-ти септември” и се озовавам на бул. „Граф Игнатиев”. Оттам се отправям по трамвайните линии до бул. „Раковски”. (И съвсем честно си признавам, че всеки път забравям къде е дупката между бетонните плочи на релсите.) На площад „Славейков” правя ляв завой по бул. „Раковски” и карам до ул. „Неофит Рилски”, където с не особено зрелищен десен завой се включвам. Това е последната отсечка до службата – сравнително чиста откъм трафик, но с доста паркирани вдясно автомобили. Обикновено карам поне на около метър и половина - два от паркиралите, в случай че някой реши да тръгне без мигач или да си отвори вратата в колелото. На бул. „Витоша” слизам победоносно, проверявам велокомпютъра и нарамвам колелото. Три етажа по-нагоре го паркирам в офиса в очакване на края на деня. Днес пробегът е 4.01 км за 18 минути чисто въртене и около 24 минути общо време.
Когато започнах да пиша това обаче, идеята ми беше съвсем друга. Един тип от фирмата, с която делим офиса, ме попита защо си вкарвам колелото горе, а не го паркирам долу. Държа го горе, защото предизвиква нездрав интерес у хора, които държат отвертки. Но пак не това ми беше мисълта. За миг се почувствах неудобно, че се придвижвам с велосипед, който при това държа в офиса (с позволението на шефа, thanks boss). И това не ми се случва за първи път. После ми мина, теглих една майна наум и се замислих. В крайна сметка няма от какво да се срамувам – избрала съм си по-щадящ за околната среда, здравословен, необемен, гъвкав начин на придвижване. Ако някой има проблем с това, да ходи да пие една студена вода. И в този смисъл не смятам, че който и да е велосипедист трябва да се чувства неудобно от избора си, когато го клаксоризират или когато отстоява правото си да минава по оскъдните велоалеи, пренаселени със заблудени и псуващи пешеходци. Напомних си и че имам право да заемам място, колкото една кола на платното и не съм длъжна да се блъскам на педя от тротоарите, ако не искам.
I’m here to stay.
Въпреки задъхването маршрутът днес беше чист. Тръгнах от „Скайлер” (в кв. „Хаджи Димитър”), с вече отработена маневра се качих на десния тротоар на ул. „Ильо Войвода” и след кратко педалиране вече бях на моста „Чавдар” (бул. „Владимир Вазов”). Учудващо днес нямаше задръстване – дали защото софиянци са решили да си вземат отпуска за четвъртък и петък, или заради пускането на метрото примерно.
В началото на този велосезон установих няколко прости правила за изкачване на баирите, които работят почти безотказно:
1. Бавно – за никъде не бързам.
2. Умерено – колкото по-мощно въртя в началото, толкова повече върхът ми се струва непостижима цел.
3. Вдишвай през носа, издишай през устата – ефектът е известно пуфтене, което обаче ми прави впечатление само на мен и от което няма защо да се срамувам.
4. Задължително с малки цели по пътя – например „Ще сваля на по-ниска предавка, когато стигната осмата лампа” или „Ще си почина при онова магазинче на следващата пресечка”.
Признавам си, че карането по тротоари ми е крайно неприятно, но за съжаление е далеч по-безопасно и бързо да минавам моста именно върху пешеходната зона. На кръстовището с ул. „Злетово” задължително слизам на платното, бутам си колелото на зеления пешеходен светофар и чакам да пресека бул. „Дондуков” (пак пешеходно). В насрещното платно карам до първата пресечка (ул. „Поручик Пачев”), където с ляв завой се включвам в нормалното движение. Тук обикновено е празно, като само паркираните коли развалят впечатлението. Завивам по ул. „Сър Стивън Рънсиман” (дори не подозирах за съществуването на уличка с такова име, докато не отворих BGMaps), пресичам междублоковото пространство и влизам в парка „Заимов”. Честно казано, това ми е сред любимите отсечки сутрин – хладно е, асфалтът е чудесен до детската площадка, почти няма хора, а въздухът е сравнително свеж. Целта в ми тази част от маршрута е кръстовището на ул. „Кракра” и бул. „Янко Сакъзов”, където с няколко смехотворни пресичания преминавам на левия тротоар на „Сакъзов” и заобикалям пешеходци, цветарски магазини и коли.
Ляв завой на бул. „Васил Левски”, следва пресичане на „Оборище”, на „Левски” и в зависимост от настроението ми – разнообразни маршрути до работа. Днес предпочетох да се спусна покрай Софийския университет и да се възползвам от светофара, вместо да се мъча да пресека на паветата при Народното събрание или да се бутам с колите по „Раковски”. Удобството на светофара е, че не ми се налага да слизам от колелото – което като цяло ми е цел сутрин. Неприятната част – най-често задръстването е километрично и не може да се премине между колите и десния тротоар. Днес обаче тапа нямаше и се наредих първа след тролея, който чинно чакаше да светне зелено.
Ако минавате често през СУ, едва ли сте пропуснали да отбележите със съвсем разбираемо негодувание наличието на регулировчик в кабинка. Е, човекът, който пуска ментата да тече от светофара, днес явно бе решил, че трябва да сме на диета от червено вино. Доста дълго време зеленото огряваше основно „Цар Освободител”, но в крайна сметка стигна и до нас.
Минах благополучно, след като се наложи да си оправям велкрото на обувката. Завих по „Аксаков” и после се включих с ляв завой по „Иван Шишман”. Да, „Шишман” е еднопосочна. И не, не съм МПС, така че мога да минавам оттам. Въпреки че ми е малко гузно и вероятно съвсем скоро ще предпочитам „6-ти септември”.
По „Шишман” покрай хора, автомобили и неприятното нерегулирано кръстовище с „Гурко” стигнах до градинката на храма „Св. Св. Седмочисленици”. Всъщност там обикновено правя десен завой по „Ген. Паренсов”, после ляв по „6-ти септември” и се озовавам на бул. „Граф Игнатиев”. Оттам се отправям по трамвайните линии до бул. „Раковски”. (И съвсем честно си признавам, че всеки път забравям къде е дупката между бетонните плочи на релсите.) На площад „Славейков” правя ляв завой по бул. „Раковски” и карам до ул. „Неофит Рилски”, където с не особено зрелищен десен завой се включвам. Това е последната отсечка до службата – сравнително чиста откъм трафик, но с доста паркирани вдясно автомобили. Обикновено карам поне на около метър и половина - два от паркиралите, в случай че някой реши да тръгне без мигач или да си отвори вратата в колелото. На бул. „Витоша” слизам победоносно, проверявам велокомпютъра и нарамвам колелото. Три етажа по-нагоре го паркирам в офиса в очакване на края на деня. Днес пробегът е 4.01 км за 18 минути чисто въртене и около 24 минути общо време.
Когато започнах да пиша това обаче, идеята ми беше съвсем друга. Един тип от фирмата, с която делим офиса, ме попита защо си вкарвам колелото горе, а не го паркирам долу. Държа го горе, защото предизвиква нездрав интерес у хора, които държат отвертки. Но пак не това ми беше мисълта. За миг се почувствах неудобно, че се придвижвам с велосипед, който при това държа в офиса (с позволението на шефа, thanks boss). И това не ми се случва за първи път. После ми мина, теглих една майна наум и се замислих. В крайна сметка няма от какво да се срамувам – избрала съм си по-щадящ за околната среда, здравословен, необемен, гъвкав начин на придвижване. Ако някой има проблем с това, да ходи да пие една студена вода. И в този смисъл не смятам, че който и да е велосипедист трябва да се чувства неудобно от избора си, когато го клаксоризират или когато отстоява правото си да минава по оскъдните велоалеи, пренаселени със заблудени и псуващи пешеходци. Напомних си и че имам право да заемам място, колкото една кола на платното и не съм длъжна да се блъскам на педя от тротоарите, ако не искам.
I’m here to stay.
понеделник, 26 януари 2009 г.
Песен на деня – 26 януари 2009
Снощи се замислих за предателството, докато правех равносметка на последните дни. За това колко е лесно да издадеш тайна или да жегнеш човек, когото познаваш. За изначалната жестокост и егоизма. За нуждата да унижаваш, обиждаш и нараняваш, за да се чувстваш по-добре.
Rob Halford – Betrayal
вторник, 20 януари 2009 г.
Манифест за сметките
This is about me feeling cheap.
This was about all of you who are rich in words and cheap in attitude.
And finally this is about me caring. The rest is silence...
събота, 10 януари 2009 г.
Песен на деня - 10 януари 2009 г.
Вчера си отбелязах наум, че за да заредя работната събота с настроение, песента на деня трябва да е Dancing With Myself на Billy Idol. Моята сутрин обаче започна с
Disturbed - Down With The Sickness
Can you feel that? Барабаните, ритъма и агресията? В тази песен няма нищо положително, освен едно - събужда енергия и агресия, която плъзва по тялото и зарежда. Със самочувствие, с непреклонност и с пожелание да се изправиш в центъра на стаята или улицата и да си спретнеш едно пого. Ей така, за да се усетиш жив насред работната събота, насред бакиите, с които си отрупан, и насред газовата криза.
Come on get down with the sickness.
Come on get down with the sickness.
понеделник, 15 декември 2008 г.
Понеделник... или как се чакаха тролеите
Започвам този израз на негодуванието си сравнително спокойна. И с ясното съзнание, че освен в България, това се случва и на други места по света. В Афганистан и в Нигерия, например. Но надали в Европейския съюз. Неизказаното, което се крие в моето пълно с омерзение „това”, всъщност са 50 минути, в които тролей 2 не дойде. В понеделник сутрин. А след това измина за 40 минути разстоянието от Хаджи Димитър до НДК. В едната посока.
неделя, 15 юли 2007 г.
Ламинат
Понякога ми се иска да разчупя условностите, да избягам от предопределеното ежедневие, от рутината и безсилието. Желанието ми е като на всеки друг - просто копнеж, хрумване, което минава през мен и оставя кървава следа. Нуждата ми да се бунтувам остана на 4-5 години зад мен, заедно с цялата лудост, със способността да чувствам истински и да се наслаждавам пълноценно както на болката, така и на щастието. От какавида в стъклен пашкул, която се оглеждаше с любопитство и без страх, се превърнах във всичко, което нито тогава, нито сега харесвам, отрекох се от повечето неща, които правеха живота ми различен.
Не искам машина на времето. Сякаш съм ламинирана срещу всяко чувство, а вътре под тънката пластмаса е толкова горещо и задушно. Просто не искам светът и чувствата да се плъзват по мен, докато дремя в чекмеджето.
Не искам машина на времето. Сякаш съм ламинирана срещу всяко чувство, а вътре под тънката пластмаса е толкова горещо и задушно. Просто не искам светът и чувствата да се плъзват по мен, докато дремя в чекмеджето.
сряда, 23 май 2007 г.
Сряда
Поредната сряда. Ден като всички други. Земя, небе, хора и локви.
Още една сряда си отива от света. Кръговратът на седмицата се завърта. Ден след ден, месец след месец. Утре е четвъртък за нас, обикновените хора, и четвъвтък за Windows 98.
Днес открих Lake of Tears и мигрената от синузита. Върнах се у дома, в мрачното предверие, където чакам да се отвори прозорецът навън, към онова "отвъд". Чакам. Блъскам. Искам.
Още една сряда си отива от света. Кръговратът на седмицата се завърта. Ден след ден, месец след месец. Утре е четвъртък за нас, обикновените хора, и четвъвтък за Windows 98.
Днес открих Lake of Tears и мигрената от синузита. Върнах се у дома, в мрачното предверие, където чакам да се отвори прозорецът навън, към онова "отвъд". Чакам. Блъскам. Искам.
Lake of Tears - Dystopia
Do you know just how long it takes to get
burned
Just how long it takes you know you will learn, to get burned
Do
you know what it takes just to burn for a while
And then to put on a smile,
cause it burns to play with fire
Sick of it all I am burning always
Do you know which wave to take when it aches
And just how long it
takes to get down from that wave when it breaks
Do you know just how long it
takes to get burned
For sure you will learn how it burns
Sick of it
all I am burning always
Абонамент за:
Публикации (Atom)