Кланица пет, или кръстоносният поход на децата

Първата ми среща с Вонегът се оказа една от най-хубавите първи срещи в живота ми. Прекарахме заедно часове, без да можем да се откъснем един от друг. Слушах разказа му като омагьосана и след един следобед заедно бях убедена, че съм влюбена. От тази среща си отидох взела, грабила с пълни шепи, а не ограбена.

Mind-shattering е единственото, което можах да напиша за "Кланица пет" в Goodreads. За повече нямах сили, а не ми достигаха и думи.

Тук няма точно сюжет. Няма точно добри и точно лоши. Всичко е мъничко реално и повече абсурдно. Но и животът е такъв - бяга от подреденото повествование на книгите, излиза от контурите и много рядко ти позволява да сложиш етикет на участниците. Така че, може би, "Кланица пет" е парченце живот, неизмислен и невъобразен. "Кланица пет" е всичко, което искам от една книга - да ме остави друга.

---

"[...]а после бе време да си вървим, винаги е време да си вървим."

"И аз се запитах за настоящето: колко е дълбоко, колко е широко, колко от него мога да задържа за себе си."

"Никакво изкуство не е възможно без танц със смъртта."

"За пазачите, които сновяха отвън, край влака, всеки вагон стана отделен организъм, който ядеше, пиеше и се изпражняваше през вентилаторите. Понякога той говореше или крещеше през вентилаторите. Вътре влизаха вода, черен хляб, суджуци и сирене, а излизаха лайна, пикоч и думи."

"Онова, което четем в нашите книги, е дълбочината на много прекрасни моменти, видени едновременно."

"Това е едно от нещата, които земните могат да се научат да правят, ако вложат достатъчно усилие: да съсредоточават вниманието си върху хубавите периоди от време и да не обръщат внимание на страшните."

"В края на краищата един от главните резултати на войната е, че човек престава да бъде личност."

Кърт Вонегът, "Кланица пет, или кръстоносният поход на децата", 1977

Владимир Филипов, превод, 1994

Великият Гетсби

Първата книга, която разлистих на електронния дисплей на Sony Reader, е "Великият Гетсби". Автор - Фицджералд, разбира се.

Очаквах блясък и разгул, приключения и кой знае защо - разказ за един великолепен измамник, който си пробива път във висшето общество. Получих руините на една любовна история, погълната от лекомислие. Срещна ме не очарователен разказ за амбицията в началото на 20. век, а поток от думи, разкъсан от подводните камъни на сюжета.

"Великият Гетсби" е още една история за любов - не много дълбока, не много вълнуваща. Библиотеките са пълни с тях. Но отвъд това има и друго. Там е Ню Йорк от началото на миналия век. Страниците са населени с образи на хора от висшето общество. Те пият, пушат и живеят, както им харесва - на мига, капризно и малко истерично. Те са постоянно пияни, за да избягат от скуката. Или защото такава е обществената норма. За тях последствията нямат значение. Другите не съществуват.

В пияния пашкул са потънали и няколко образа, които крещящо не му принадлежат. Изглеждат като част от него, държат се като част от него, но, малко или много, са външни. Те също пушат, пият и живеят, както им харесва. Но те имат души. Те преследват мечти. За тях другите съществуват.

"Великият Гетсби" е история за малките изгубени души на големите, които имат всичко.

---

"[...]съкровените тайни на младите хора или поне думите, с които те ги разкриват, са обикновено заимствани и страдат от явни премълчавания."

"Сега, когато слънцето грееше и пъпките на дърветата се разпукваха на цели кичури с бързината на ускорен филм, аз изпитвах добре познатото чувство, че с лятото животът започва отново."

"Погледнат от моста Куинсбъро, градът винаги изглежда така, сякаш го виждате за първи път, сякаш за първи път ви дава безумни обещания, че ще ви разкрие цялата тайнственост и красота на света."

"Американците, които са съгласни, дори жадуват да бъдат роби, винаги упорито са отказвали да бъдат селяни."

"В тази горещина всяко излишно движение представляваше опълчване срещу обичайния ход на живота."

Ф. Скот Фицджералд, "Великият Гетсби", 1925

Нели Доспевска, превод, 1986

Sony Reader и аз

Обичам да чета. Имам нужда да чета.

Понякога просто ми се иска да потъна в страниците, в друг свят, в друг живот, сред други хора. Така почивам. Така оцелявам. Така продължавам напред.

Израснах в къща, пълна с книги. Научих се да чета, защото обичах да ми четат приказки. Пораснах и започнах да си купувам книги. Започнах да мечтая за свой дом, пълен с книги. За цяла стена, облечена в книжни гръбчета. За цяла стая, в която има само книги, огромен прозорец, лампа и удобен диван/канапе/кушетка. Уютът - това са книгите. И кухнята, в която нещо къкри на печката или се пече във фурната.

Вероятно този спомен от детството, който неусетно се превърна в мечта за бъдещето, толкова дълго беше причина да отричам електронните книги. Но случайността се случи, както би казал Вонегът, и моментът бе така конструиран, че вече си имам Sony Reader. Лъскав и червен. И пълен с книги - толкова, колкото няма хартиени в библиотеката в новия ми дом.

Малката джаджа със сив сензорен екран, който на допир няма нищо общо с чувствеността на страниците, ми върна книгите.