Кланица пет, или кръстоносният поход на децата

Първата ми среща с Вонегът се оказа една от най-хубавите първи срещи в живота ми. Прекарахме заедно часове, без да можем да се откъснем един от друг. Слушах разказа му като омагьосана и след един следобед заедно бях убедена, че съм влюбена. От тази среща си отидох взела, грабила с пълни шепи, а не ограбена.

Mind-shattering е единственото, което можах да напиша за "Кланица пет" в Goodreads. За повече нямах сили, а не ми достигаха и думи.

Тук няма точно сюжет. Няма точно добри и точно лоши. Всичко е мъничко реално и повече абсурдно. Но и животът е такъв - бяга от подреденото повествование на книгите, излиза от контурите и много рядко ти позволява да сложиш етикет на участниците. Така че, може би, "Кланица пет" е парченце живот, неизмислен и невъобразен. "Кланица пет" е всичко, което искам от една книга - да ме остави друга.

---

"[...]а после бе време да си вървим, винаги е време да си вървим."

"И аз се запитах за настоящето: колко е дълбоко, колко е широко, колко от него мога да задържа за себе си."

"Никакво изкуство не е възможно без танц със смъртта."

"За пазачите, които сновяха отвън, край влака, всеки вагон стана отделен организъм, който ядеше, пиеше и се изпражняваше през вентилаторите. Понякога той говореше или крещеше през вентилаторите. Вътре влизаха вода, черен хляб, суджуци и сирене, а излизаха лайна, пикоч и думи."

"Онова, което четем в нашите книги, е дълбочината на много прекрасни моменти, видени едновременно."

"Това е едно от нещата, които земните могат да се научат да правят, ако вложат достатъчно усилие: да съсредоточават вниманието си върху хубавите периоди от време и да не обръщат внимание на страшните."

"В края на краищата един от главните резултати на войната е, че човек престава да бъде личност."

Кърт Вонегът, "Кланица пет, или кръстоносният поход на децата", 1977

Владимир Филипов, превод, 1994

Великият Гетсби

Първата книга, която разлистих на електронния дисплей на Sony Reader, е "Великият Гетсби". Автор - Фицджералд, разбира се.

Очаквах блясък и разгул, приключения и кой знае защо - разказ за един великолепен измамник, който си пробива път във висшето общество. Получих руините на една любовна история, погълната от лекомислие. Срещна ме не очарователен разказ за амбицията в началото на 20. век, а поток от думи, разкъсан от подводните камъни на сюжета.

"Великият Гетсби" е още една история за любов - не много дълбока, не много вълнуваща. Библиотеките са пълни с тях. Но отвъд това има и друго. Там е Ню Йорк от началото на миналия век. Страниците са населени с образи на хора от висшето общество. Те пият, пушат и живеят, както им харесва - на мига, капризно и малко истерично. Те са постоянно пияни, за да избягат от скуката. Или защото такава е обществената норма. За тях последствията нямат значение. Другите не съществуват.

В пияния пашкул са потънали и няколко образа, които крещящо не му принадлежат. Изглеждат като част от него, държат се като част от него, но, малко или много, са външни. Те също пушат, пият и живеят, както им харесва. Но те имат души. Те преследват мечти. За тях другите съществуват.

"Великият Гетсби" е история за малките изгубени души на големите, които имат всичко.

---

"[...]съкровените тайни на младите хора или поне думите, с които те ги разкриват, са обикновено заимствани и страдат от явни премълчавания."

"Сега, когато слънцето грееше и пъпките на дърветата се разпукваха на цели кичури с бързината на ускорен филм, аз изпитвах добре познатото чувство, че с лятото животът започва отново."

"Погледнат от моста Куинсбъро, градът винаги изглежда така, сякаш го виждате за първи път, сякаш за първи път ви дава безумни обещания, че ще ви разкрие цялата тайнственост и красота на света."

"Американците, които са съгласни, дори жадуват да бъдат роби, винаги упорито са отказвали да бъдат селяни."

"В тази горещина всяко излишно движение представляваше опълчване срещу обичайния ход на живота."

Ф. Скот Фицджералд, "Великият Гетсби", 1925

Нели Доспевска, превод, 1986

Sony Reader и аз

Обичам да чета. Имам нужда да чета.

Понякога просто ми се иска да потъна в страниците, в друг свят, в друг живот, сред други хора. Така почивам. Така оцелявам. Така продължавам напред.

Израснах в къща, пълна с книги. Научих се да чета, защото обичах да ми четат приказки. Пораснах и започнах да си купувам книги. Започнах да мечтая за свой дом, пълен с книги. За цяла стена, облечена в книжни гръбчета. За цяла стая, в която има само книги, огромен прозорец, лампа и удобен диван/канапе/кушетка. Уютът - това са книгите. И кухнята, в която нещо къкри на печката или се пече във фурната.

Вероятно този спомен от детството, който неусетно се превърна в мечта за бъдещето, толкова дълго беше причина да отричам електронните книги. Но случайността се случи, както би казал Вонегът, и моментът бе така конструиран, че вече си имам Sony Reader. Лъскав и червен. И пълен с книги - толкова, колкото няма хартиени в библиотеката в новия ми дом.

Малката джаджа със сив сензорен екран, който на допир няма нищо общо с чувствеността на страниците, ми върна книгите.

Лаура Ескивел: "Като гореща вода за шоколад"

Кулинарен роман е най-незначителното описание, което може да се даде на „Като гореща вода за шоколад” от Лаура Ескивел. Книгата е вълнуваща и чувствена по онзи типичен единствено за Южна Америка начин. Гореща, ароматна, лепкава и вкусна – като шоколад, с горчивината на какаото и цялото слънце, събрано в ароматните му зърна. По детски наивен и мистичен, това е разказ за една изпепеляваща душата любов. Към кухнята, към свободата да избираш съдбата си и неизменно към любимия човек.

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=1877&ttl=laura-eskivel-kato-goreshta-voda-za-shokolad

Топ 10 без номерация

Откакто използвам следенето на блогове, далеч по-лесно ми е да намирам разни интересни публикации, които само ме подкукуросват. В конкретния случай от блога на Eneya изпадна идеята за публикуване на личен топ 10 книги. Нещо като игра, нещо като верижно писмо, нещо като...

Инициативата много ми допадна, но с едно изрично уточнение. Това е моят топ 10 засега. В моя топ 10 предпочитам да няма номерация, защото всяка книга или поредица вътре обичам по различен начин и заради различно настроение, в което ме е сварила. Дори заради хората, които са поставили конкретното четиво в ръцете ми. Затова на съвсем случаен принцип ето я онази част от вътрешния ми свят, която обитава библиотеката ми.

• „Роб на свободата”, Йордан Бозушки – един изключително пиянски роман, наситен с много емоция. Донякъде малко прилича на „Спасителя в ръжта”, но не съвсем.
• „Лявата ръка на мрака”, Урсула ле Гуин – любимата ми зимна книга, не само заради великолепното описание на студа и битката с природата и себе си, но и заради донякъде безнадеждната любов вътре.
• „Хрониките на Амбър”, Роджър Зелазни – подхранват въображението ми, карат ме да строя собствени светове и ме потапят в съвършено различна действителност.
• „Сезонът на мъглите” и „Дългият изгрев на Е-на”, Евгени Гуляковски – донякъде заради сантиментални причини, донякъде заради качеството на фантастиката.
• „Охлюв на стръмното”, братя Стругацки – не заради клишето. Или заради него.
  
• „Да убиеш присмехулник”, Харпър Лий – прочетох я сравнително скоро, при това в оригинал и се запитах къде е била тази книга досега. Не знам дали ме промени, но проникна в съзнанието ми и засега си стои там, необезпокоявана от никого. Това е една от малкото книги, над които съм плакала.
• „Брулени хълмове”, Емили Бронте – какво да кажа... В мен дреме безнадеждна романтичка.
• „Речният бог”, Уилбър Смит – приключенско-любовен роман за Древен Египет. Беляза късното ми детство и продължавам да го препрочитам през няколко години.
• „Диамантена династия”, Сидни Шелдън – пак в приключенски дух и пак от по-тийн годините ми. Има си всичко – екшън, трилър, лудост, интриги... Каквото си поиска човек.
• „Прокълнатите крале”, Морис Дрюон – имам афинитет към историческата проза, а тази поредица описва доста детайлно цяла една епоха от живота на Франция. При това – по впечатляващ начин.

Ще ми се да видя любимите книги на:
Daniel от TheVernalEquinox (aka Music is my hot hot sex!)
Веселина Вълканова - ако ще и топ 10 като корици на книги да е. :)
Майк Рам

--

Оригинално изображение: http://www.hds.harvard.edu/library/collections/images/031505_Divinity_Library_57.jpg

Исабел Алиенде: "Афродита"

Изненадващо „Афродита” не е типичната Алиенде, в смисъла на четиво с биографичен привкус и потънало в южноамериканска омая. По отношение на стила и хумора обаче едва ли ще сбъркате кой е създал текстовете в книгата. А тя не е роман, не е сюжетно цяло, обединено около нишката на мисълта на авторката. Това е сборник „Приказки, рецепти и афродизиаци”, приятно изпъстрен с хумора и размишленията на южноамериканската писателка. Различната (и приятната) изненада са всъщност илюстрациите.

http://sivosten.com/content.php?article.1620.isabel-aliende-afrodita

30 години фентъзи DAW

Откровено казано, фентъзито на DAW, ако това е есенцията му, трудно впечатлява. Дали заради невъзможността за размах в обема, какъвто е присъщ на многотомните светове, изпъстрени с магия и дракони. Дали заради до болка изтърканите сюжети. Дали заради нещо друго, но „30 години фентъзи DAW” оставя определен послевкус на посредственост.

Изключения, разбира се, има. Разказите, които заслужават внимание, се броят на пръсти. От цели 18 приказни истории най-впечатляват онези, излезли изпод перото на Танит Лий („Персийски очи”), Таня Хъф („Ние двете може и да се срещнем”), Джейн Фанчър („Кървавият фонтан”) и Мишел Уест („Спомен от камък”). Изненадващо, въпреки че на пазара на фентъзито властват мъже, в сборника най-добра изява имат дамите. Господата присъстват по-скоро за цвят с имена като Андре Нортън („Каквото посееш...”), Майкъл Шей („Порицанието”), Кристофър Сташеф („Погребалният звън на камбаната”) и Лари Диксън („Чудесен ден във Валдемар”). От тях Андре Нортън е залитнал към приказките, а Лари Диксън е влял в сборника единствената нотка „милитаризъм”.

http://www.sivosten.com/content.php?article.1576.30-godini-fentyzi-daw

Даруин Портър: "Брандо зад кулисите"

Да четеш биографията на известните си е воайорство. Надничаш в чужд живот, повдигаш перденцето и се озоваваш в чужд свят. Най-лесно е да се пристрастиш към биографичните книги, стига да не са изтъкани от години и имена. Те са извор на клюки, история и магия, каквато носят жълтите писания. Няма как да повярваш, че прочетеното е истина, но няма нищо по-лесно от това да влезеш в кожата на човека между страниците.

Сидни Шелдън: "Диамантената династия"

Първата ми среща с „Диамантената династия” беше преди десетина години. Любов от пръв поглед. Древното двутомно издание ме грабна и погълна часовете ми, докато не затворих книгата с ясното усещане, че съм се променила. Наскоро реших да проверя дали старата любов хваща ръжда и си взех томчето, издадено от „Бард”.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1474

Сидни Шелдън: "Лекарки"

Бестселърите са особена категория книги. За масовия вкус. Облечени в изтъркани думи. С крещящи корици и пискливи рецензии. Най-често това са книги, които се перчат от най-лъскавия рафт в книжарницата и подканващо те сочат с пръст. „Ще ме купиш, защото имаш нужда да сдъвчеш бързо някаква история.”

http://www.sivosten.com/content.php?review.1468

Ласе Браун: "Лейди Калигула"

Наскоро преоткрих любовта си към историческите романи. Не онези скучновати четива, из които се нижат прашасали факти, а книги, в които авторовото перо препуска по страниците и вдъхва живот на истината за миналото и нейните интерпретации. В търсене на поредното четиво, просмукано от дъха на отдавна забравени събития, попаднах на „Лейди Калигула” от Ласе Браун.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1355

30 години фантастика DAW

Винаги ми е било любопитно какви неща успявам да довлека у дома след обикновена разходка – от семки и бонбонки до десетина прашасали оръфани томчета. Последното безцелно шляене ме дари с „30 години фантастика DAW”. Което в крайна сметка се оказа една от най-ценните ми придобивки от известно време.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1303

Мишел Беноа: "Тайната на 13-ия апостол"

Напоследък в книжния пазар се отвори ниша за религиозна художествена литература. Дали става въпрос за обръщане към популярната страна на религията, или за освобождаване на догмата? В повечето случаи заглавията, които изследват конспирации в лоното на коя да е християнска Църква, се радват на небивал обществен интерес и на жестоко църковно заклеймяване. Доколко обаче свещенослужителите съзнават, че подобни писания разпалват любопитството към позабравената религия и са в състояние да привлекат към нея нови хора?

http://www.sivosten.com/content.php?review.884

Хенри Милър: "Сексус"

“Сексус” е книга за сетивата и мисълта. Тя дразни чувствата, възбужда съзнанието и сваля захарта от действителността. Няма идеали, няма идоли и няма пиедестали. Само двама души, чиито сблъсък ражда катаклизми навсякъде, между които няма изневери, защото верността не е в плътта или в желанието. Тя е в любовта, която не е цветя и рози, а нищета, хлебарки и лудост. Любовта е пред очите на хората – безсрамна и открита, ненаситна и изискваща, хищна и пречистваща.

http://www.sivosten.com/content.php?review.864

Жил Розие: "Любов без съпротива"

Жил Розие създава от “Любов без съпротива” уникално езиково изживяване. Аз-ът между страниците няма име, няма пол, няма външност. Безполова душа, влюбена в немския език и в един евреин, отдаваща се без съпротива, но с известна доза жестокост. Кой е силният, кой е слабият? Кой дава и кой получава? Тази история носи лицето на Янус, но не предлага гледни точки. Тя жонглира с любопитството и с фантазията, подарява намеци, но нито едно открито заявление. Освен за онази обречена любов без съпротива, която по време на война е най-животинска и може би най-истинска.

http://www.sivosten.com/content.php?review.855

Мишел Гримо: "Народът на моретата"

Заравям се в Библиотека "Галактика" с нетърпение и много любов. Събирах книгите дълго, с внимание и с обикаляне по сергии, с ровене в кашони и с джобни пари. Все още нямам цялата поредица, надали ще успея и да я събера, а и все още наваксвам с четенето. Открих истински съкровища и още толкова плява. Опитвам се да си обясня петокласните романчета със социализма и с цензурата, с нуждата да оправдаеш издаването на каквото и да е. Понякога разгръщам предговорите и търся "оправданието", което, облечено в думи, обикновено гласи "критика на капитализма и разложението". Питам се колко точно параграфа са били обречени на ампутация и колко книги така и не са стигнали до пазара.

http://www.sivosten.com/content.php?review.752

Исабел Алиенде: "Паула"

Пиша за „Паула” на Исабел Алиенде без кавичките на предметността. Защото Паула е повече от книга. Струва ми се, че когато я държа в ръцете си, тя потръпва от диханието на стотиците страници, върху които бият няколко различни сърца. Паула е автобиография и изповед, надежда и размисъл, философия и проза, живо същество със собствен живот, поезия...

http://www.sivosten.com/content.php?review.685

Дъглас Кенеди: "Мъртво сърце"

Страниците се заредиха една след друга и съвсем скоро пред мен остана единствено задната корица. Не знам какво очаквах от “Мъртво сърце” – майсторски трилър, интересна човешка история или просто прилично четиво за няколко часа. Оказа се, че между лъскавите, гладки страни на книгата далеч не бие мъртво сърце. Вътре живее история с познат дъх, но с уникален вкус. Призракът на “Мизъри” (Стивън Кинг) ме преследваше дълго през редовете, но за щастие стилът на Дъглас Кенеди е различен, а сюжетът в крайна сметка пое по свой собствен път.

http://www.sivosten.com/content.php?review.636

Лаура Ескивел: "Съкровени вкуснотии"

Обичам кухнята. Харесвам топлината около печката и аромата на подправките, който се носи в интимното пространство между тези четири стени. Разгърнах „Съкровени вкуснотии” от Лаура Ескивел с доза любопитство и с щипка надежда. Искаше ми се, като в детството, да се докосна до чужд свят, в който имам право да проникна, до вселена, която ми обещава забранено, достъпно само за другите познание.

http://www.sivosten.com/content.php?review.631

Перпендикулярно време

“Перпендикулярно време” фигурира под №26 в Библиотека “Галактика”. Случайно или не, сборникът с разкази от български фантасти е публикуван през 1981 г. заедно с “Дървото на Вси светии” на Бредбъри, “Фабрика за абсолют” на Карел Чапек и “Краят на вечността” на Азимов. Фаталното му място в поредицата (все пак 26=2*13) може и да е, а може и да не е свързано с факта, че българската фантастика не е на особена почит. Школата ни в това отношение не може да се мери нито с руската, нито със западно-европейската и американската. Въпреки това, сборникът е четиво приятно, времеубиващо и на места достатъчно сериозно, за да се замислиш.

http://www.sivosten.com/content.php?review.589