От около две седмици насам днес е първият ден, в който подкарвам колелото и щурмувам маршрута до работа. Причините бяха разнообразни – ангажименти, които изискват да пристигна в непотен и изтупан вид в службата, прогнозата за времето, неразположение, мързеливи почивни дни, оправдания... Равносметката е, че днес финиширах с изплезен език и с непреодолимото желание да се срещна отблизо с погълната по-рано закуска. След 4 пикливи километра.
Въпреки задъхването маршрутът днес беше чист. Тръгнах от „Скайлер” (в кв. „Хаджи Димитър”), с вече отработена маневра се качих на десния тротоар на ул. „Ильо Войвода” и след кратко педалиране вече бях на моста „Чавдар” (бул. „Владимир Вазов”). Учудващо днес нямаше задръстване – дали защото софиянци са решили да си вземат отпуска за четвъртък и петък, или заради пускането на метрото примерно.
В началото на този велосезон установих няколко прости правила за изкачване на баирите, които работят почти безотказно:
1. Бавно – за никъде не бързам.
2. Умерено – колкото по-мощно въртя в началото, толкова повече върхът ми се струва непостижима цел.
3. Вдишвай през носа, издишай през устата – ефектът е известно пуфтене, което обаче ми прави впечатление само на мен и от което няма защо да се срамувам.
4. Задължително с малки цели по пътя – например „Ще сваля на по-ниска предавка, когато стигната осмата лампа” или „Ще си почина при онова магазинче на следващата пресечка”.
Признавам си, че карането по тротоари ми е крайно неприятно, но за съжаление е далеч по-безопасно и бързо да минавам моста именно върху пешеходната зона. На кръстовището с ул. „Злетово” задължително слизам на платното, бутам си колелото на зеления пешеходен светофар и чакам да пресека бул. „Дондуков” (пак пешеходно). В насрещното платно карам до първата пресечка (ул. „Поручик Пачев”), където с ляв завой се включвам в нормалното движение. Тук обикновено е празно, като само паркираните коли развалят впечатлението. Завивам по ул. „Сър Стивън Рънсиман” (дори не подозирах за съществуването на уличка с такова име, докато не отворих
BGMaps), пресичам междублоковото пространство и влизам в парка „Заимов”. Честно казано, това ми е сред любимите отсечки сутрин – хладно е, асфалтът е чудесен до детската площадка, почти няма хора, а въздухът е сравнително свеж. Целта в ми тази част от маршрута е кръстовището на ул. „Кракра” и бул. „Янко Сакъзов”, където с няколко смехотворни пресичания преминавам на левия тротоар на „Сакъзов” и заобикалям пешеходци, цветарски магазини и коли.
Ляв завой на бул. „Васил Левски”, следва пресичане на „Оборище”, на „Левски” и в зависимост от настроението ми – разнообразни маршрути до работа. Днес предпочетох да се спусна покрай Софийския университет и да се възползвам от светофара, вместо да се мъча да пресека на паветата при Народното събрание или да се бутам с колите по „Раковски”. Удобството на светофара е, че не ми се налага да слизам от колелото – което като цяло ми е цел сутрин. Неприятната част – най-често задръстването е километрично и не може да се премине между колите и десния тротоар. Днес обаче тапа нямаше и се наредих първа след тролея, който чинно чакаше да светне зелено.
Ако минавате често през СУ, едва ли сте пропуснали да отбележите със съвсем разбираемо негодувание наличието на регулировчик в кабинка. Е, човекът, който пуска ментата да тече от светофара, днес явно бе решил, че трябва да сме на диета от червено вино. Доста дълго време зеленото огряваше основно „Цар Освободител”, но в крайна сметка стигна и до нас.
Минах благополучно, след като се наложи да си оправям велкрото на обувката. Завих по „Аксаков” и после се включих с ляв завой по „Иван Шишман”. Да, „Шишман” е еднопосочна. И не, не съм МПС, така че мога да минавам оттам. Въпреки че ми е малко гузно и вероятно съвсем скоро ще предпочитам „6-ти септември”.
По „Шишман” покрай хора, автомобили и неприятното нерегулирано кръстовище с „Гурко” стигнах до градинката на храма „Св. Св. Седмочисленици”. Всъщност там обикновено правя десен завой по „Ген. Паренсов”, после ляв по „6-ти септември” и се озовавам на бул. „Граф Игнатиев”. Оттам се отправям по трамвайните линии до бул. „Раковски”. (И съвсем честно си признавам, че всеки път забравям къде е дупката между бетонните плочи на релсите.) На площад „Славейков” правя ляв завой по бул. „Раковски” и карам до ул. „Неофит Рилски”, където с не особено зрелищен десен завой се включвам. Това е последната отсечка до службата – сравнително чиста откъм трафик, но с доста паркирани вдясно автомобили. Обикновено карам поне на около метър и половина - два от паркиралите, в случай че някой реши да тръгне без мигач или да си отвори вратата в колелото. На бул. „Витоша” слизам победоносно, проверявам велокомпютъра и нарамвам колелото. Три етажа по-нагоре го паркирам в офиса в очакване на края на деня. Днес пробегът е 4.01 км за 18 минути чисто въртене и около 24 минути общо време.
Когато започнах да пиша това обаче, идеята ми беше съвсем друга. Един тип от фирмата, с която делим офиса, ме попита защо си вкарвам колелото горе, а не го паркирам долу. Държа го горе, защото предизвиква нездрав интерес у хора, които държат отвертки. Но пак не това ми беше мисълта.
За миг се почувствах неудобно, че се придвижвам с велосипед, който при това държа в офиса (с позволението на шефа, thanks boss). И това не ми се случва за първи път.
После ми мина, теглих една майна наум и се замислих. В крайна сметка няма от какво да се срамувам – избрала съм си по-щадящ за околната среда, здравословен, необемен, гъвкав начин на придвижване. Ако някой има проблем с това, да ходи да пие една студена вода.
И в този смисъл не смятам, че който и да е велосипедист трябва да се чувства неудобно от избора си, когато го клаксоризират или когато отстоява правото си да минава по оскъдните велоалеи, пренаселени със заблудени и псуващи пешеходци. Напомних си и че имам право да заемам място, колкото една кола на платното и не съм длъжна да се блъскам на педя от тротоарите, ако не искам.
I’m here to stay.
