На цигарата с любов

Искам да запаля. Нервно ще разкъсам картона и станиола и ще отвлека една цигара. Ще я пъхна между устните си и ще поднеса огънчето към лицето си. Ще поема дима. Ще се задавя. Ще преглътна и ще се изправя срещу себе си.

Искам да запаля. Да се приспя в никотина и да удавя всичко в горчив дим. Ще се просмукам с аромата на изтлял тютюн, ще ухая на клади. В косата ми ще се заплетат струйки дим, а по лицето ми ще плъзне топлина. Хартията ще изгори в ръцете ми и пепелта ще я отвее вятърът.

Ние с теб ще сме мимолетни. Ще изгорим за няколко минути. И после ще захвърля останките ти под краката си. Какво, че можеш да убиваш? Аз мога да те стъпча. Но пак е хубаво, че можем да сме заедно.

Искам да запаля. Кой има огънче?

Tattoo Me Pretty

Прекрачих в студиото на зимата. Без час. Поисках си промяна.

Студът ме татуира. Прободе кожата ми с иглите си и се разми в скулите.
Оставих се в ръцете му.

Поисках си върху лицето ми да дишат дракони. Да ме изричат йероглифи. Иглата му върху лицето ми е ледена.

Боята му е симпатична.

А ти намерил ли си светлина, с която да ме видиш?


Изображение: http://www.photobucket.com/

Сняг

Дойдоха с повея на вятъра. Подгонени от колелата на колите, те тичаха напред в конячения мрак. Превърнаха се в мъгла, в предвестник на пожар. Извиваха се в звуците на вятъра и после се издигаха. Заблъскаха в прозорците, в телата ни. Безмилостно ни жилеха през дрехите.

Снегът ни връхлетя с яростта на зимата.

Tangerine

My fingers smell of tangerine.

Whenever I run my nails through the peel of a tangerine, I think of Led Zeppelin. "Tangerine, tangerine, living reflection of a dream..." Then the tips of my fingers turn orange and I become overwhelmed with the scent of the naked fruit. I can taste it in my mind.

There's a pile of tangerine peels on my desk - drying up in this heavy air of solitude and silence. They're dried with edges stiff, white on the inside and dull on the outside. There's no scent left in them. And all their smell is on my fingers.

Зимна мисъл

Зимата започна като мъгла в късогледите ми очи. Сетне се превърна в чаша топло мляко с мед и канела, един портокал и недопечена гофрета.

Навън все още вали. Снежинките се носят неуморно, докосват триъгълния ми прозорец и после се отдалечават, политат към земята, а сетне подскачат обратно до самите облаци. Носят се в различни посоки, срещат се и се отдалечават, танцуват около и във вятъра и уморени лягат върху асфалта, боклука и пръстта. Улиците са празни, всички гледаме снега отвътре навън.

Бяло е. А ще е бяло за толкова кратко. Щом сълзите спрат, невинността и чистотата отново ще се стопят сред топлината на всичко мръсно. Снегът ме прави романтична и буди мизантропията ми. Обичам да обичам в мечтите си и мразя всяка стъпка върху бялото лице на света.

Little lover, I can't get you off my mind.

Има хора, които ме обсебват. Има мигове, когато нечий образ изниква от нищото и се плъзва по цялото ми тяло. Здравият разум ме жегва и аз разтърсвам глава, за да прогоня мисълта. Има спомени, които се връщат и събуждат кръвта ми.

Има хора, които карат мъха по тила ми да настръхва.

Кестени и сълзи

Обичам есента. Небето е пълно с вода - тежко, наедряло от летни сълзи и сиво като стените на панелка. Дърветата свенливо се събличат и пълнят улиците с мъртвия си срам - стотици есенни листа галят асфалта и прокарват език по автомобилните гуми и подметките на хората. По тротоарите се търкалят кестени, избягали от своя разпукан затвор, нетърпеливи да усетят земята. Ала в София земя няма - има откломки от камък, които се изтъркват под стъпките ни и задушават пръстта.

Обичам есента и мразя докосването на мокрите листа. Когато стъпвам в напоените с дъжд отрочета на дърветата, потръпвам от погнуса. Нежни и крехки, когато са сухи, сега те ми напомнят на кал, на помия, която лепне по спретнатия ми свят. Предпочитам да стъпя в локва, отколкото върху мокро листо, примесено с меката обвивка на кестена. Каша от листа и кестени, гниеща смес...

Есенният дъжд не отмива. Само летните бури пречистват и когато ръми през есента всичко става по-мръсно... Есента настъпи за една нощ - дойде с летни сълзи и нетърпеливо започна да разсъблича света.

Очите ми са пълни с есенно небе, в гърдите ми потръпва зима.

Разтвори се, погълни ме. После ме изплюй като семка от грозде - измита и предъвкана. От мен ще покълнне нов живот и някой ще черпи сладост от гроздовете на плътта ми. Някой ден от тялото ми ще потече вино, а времето ще пирува с гъстия ми дъх. От спомена за презряната семка, която трови вкуса ти, ще остане само надежда.

Искам да преброя песъчинките и звездите. Ще ме наричат звездоброец, защото съм сложила неизброимото в ясни граници.

А навън светът е прекрасен - с вятър, който търси костите ми пипнешком. Докосни облаците, стъпвай върху покривите. Между тях изтлява светлината.

4+1

Четири сватби и едно погребение. Четири безпаметни дни и едно неистово желание да удавя кашлицата, запушения нос и лошото настроение. Четири студени часа и едно глупаво картонче срещу 24 лева.

Горя отвътре и имам чувството, че студът ме сковава отвън. Върху гърдите ми е седнал гигант, който бие с ковашки чук и раздробява дробовете ми. Бясно куче къса парчета месо от гърба ми и сякаш ръфа бъбреците ми. В най-съкровените дълбини на тялото ми някой дълбае яйчниците ми. Циклоп е вперил единственото си око в мен и аз понякога залитам пред противния му поглед. В главата ми бушува буря, а на мен ми се иска да запаля цигара и да се усмихна на чаша вино. След толкова години замайването все още е приятно и все така означава нещо - време за спомени, време за истина, която потръпва под седалището на гиганта-ковач.

Съвсем скоро 6-те месеца ще са минало. Страх ме е, че механичното око пак ще трябва да проникне в топлия дунапрен на тялото ми, а изкуственото слънце ще ме дроби. За мое добро. Само че има места, където светлината няма право да се появява. И има кошмари, от които не трябва да се будиш по-рано.

Объркано...

Имаше време, когато в същите тези мигове на отчаяние, търсех отговори на екзистенциални въпроси. Само че времето изличи способността и желанието ми да питам, а всички думи изгубиха смисъл. Сега са важни дрехите, храната и всичко онова, което свързвам с пари. Няма място дори за любов - на този етап от живота ми тя е просто мираж, без страст, тя е просто поредица от предначертани действия, толкова сива и безсмислена, че дори не искам да я коментирам. Липсва ми всепоглъщащото чувство, което те изяжда, докато гониш обекта на страстта си. Липсва ми разгарянето на пламъка, отприщването на емоцията. Тогава всяка целувка имаше смисъла на великолепен, великодушен, изпепеляващ жест. А сега? Сега ми е противно да се целувам, а понякога си мисля, че съм забравила как.

Объркано е, не знам дали ще искам да го прочета отново. Само че... Понякога се чувствам толкова лишена от съдържание - сякаш съм повръщала себе си с часове и после съм пуснала водата в тоалетната. Като в съня, който ме измъкна от спокойствието тази нощ. В крайна сметка се оказа, че не е толкова трудно да загърбиш себе си.

Мога ли изобщо да разбия апатията, която е оплела чувствата ми? Сигурно... А ще си спомня ли изобщо как можеш да потънеш само в една целувка и да прехвърлиш себе си в другия.

Ламинат

Понякога ми се иска да разчупя условностите, да избягам от предопределеното ежедневие, от рутината и безсилието. Желанието ми е като на всеки друг - просто копнеж, хрумване, което минава през мен и оставя кървава следа. Нуждата ми да се бунтувам остана на 4-5 години зад мен, заедно с цялата лудост, със способността да чувствам истински и да се наслаждавам пълноценно както на болката, така и на щастието. От какавида в стъклен пашкул, която се оглеждаше с любопитство и без страх, се превърнах във всичко, което нито тогава, нито сега харесвам, отрекох се от повечето неща, които правеха живота ми различен.

Не искам машина на времето. Сякаш съм ламинирана срещу всяко чувство, а вътре под тънката пластмаса е толкова горещо и задушно. Просто не искам светът и чувствата да се плъзват по мен, докато дремя в чекмеджето.

Грахчета

Отдадох се на желанието си без всякаки угризения. Вече трети ден слушам с удоволствие различни интерпретации на тема "танго" и се разтапям в музиката. Експериментът Gotan Project се превърна в удоволствие за сетивата - ритмите се преплитат по кожата ми и ме карат да настръхвам. Мъхът по тялото ми се е наелектризирал и гъделичка въздуха в ритъма на Una Musica Brutal. Почти дишам в тази ритмика - отсечено, задъхано, с удоволствие, което се приближава до оргазма.

Ще се върна към хартията. Имам нужда да избягам, да говоря, да крещя. С огромни, печатни букви между редовете.

Чувствам се като грахче в яхния - давя се в соса, който уж е вкусен, но мен ме задушава и убива. Изсмуква свежата ми зеленина и ме оставя да се търкалям по дъното. От време на време огромна лъжица ме завърта по стените на тенджерата, блъска ме във всички други грахчета и после ме оставя да потъна отново. Чак до дъното, което мирише на загоряло.

Под обвивката сърцевината ми се превръща в неприятна белезникава кашица, която избива по страните ми. Ставам доматено солена с дъх на лук и копър.

Всички ние сме грахчета, които чакат милувката на врящите домати.

Lazy Sunday

Мързелива неделя. Часовете се влачат толкова бавно, че сякаш се здрависвам с всеки от тях и провеждаме дълъг разговор за арабската им рода.

-Как е леля ти? А нейната леля? А чичото на стринка ти? А тъщата? Иначе и аз съм добре, мда. И все пак как казваш, че е десетият син на природената ти сестра?

И все в този дух до следващия час, когато часовникът ще пропищи. И ние ще започнем от самото начало.

Скуката е в състояние да убие удоволствието от простото мързелуване, което мързелуване, от своя страна, се състои в изключване на абсолютно всички обичайни задължения. Без да броим листовките, разбира се. Те не са задължение, те са привилегия! Решаването им трябва да стане като дишането. Трябва да ги слея с ежедневните си физиологични процеси, да ги сведа до механична дейност на тялото и ума. Опитите засега са неуспешни, но пък определено продължават.

Успях да разсея скуката с една спонтанна разходка - чист каприз на преумореното ми от мързелуване същество. Навлякох набързо няколко дрехи и изхвърчах от вкъщи.

Безцелна разходка. Само аз и музиката в слушалките. И подрънкващите в джоба ми ключове. Студът щипеше лицето ми, изсушаваше кожата ми, а тялото ми гореше от движението. Топлинката вътре в мен ми стигаше да се усмихвам и да се разхождам. Улици, подлези, тротоари. Адски много сгради.

Много е странно да излезеш от пустата пресечка на някоя голяма улица, където хората и колите изобилстват. Лутал си се между панелките и отживелите тухлени къщички, а в следващия момент се чувстваш погълнат от потока около себе си. От всичките светлини. А в моя случай - от играта, която изиграх с пътните знаци.

-Ти си "Престоят и паркирането забранени!". А ти - "Път с предимство". Тук има знак за предварително престрояване, а там - лента за движение на товарни автомобили.

Знак след знак умората се загнезди в колената ми, а студът започна да лази по гърба ми. Реших да се прибера. А до мен, на последната спирка, една жена ядеше шоколадови бонбони. Още ме преследва горчивата миризма на пияните вишни. Натурален шоколад, някакъв ликьор и спаружена вишна. Странно много горчилка в един бонбон. Толкова горчиво, че чак нямаш търпение да сключиш устни около следващия. Толкова е хубаво.

Целувка

Понякога имам нужда да запаля. Просто така. Не заради някакво удоволствие, удовлетворение или нещо друго. Имам нужда да прокарам нежната хартия между устните си, да получа целувка, за която копнея. Със страст и до дъно.

Слагам цигара между устните си и поднасям огънчето към лицето си. Ведъж на всеки няколко години. Жадувана целувка, необвързваща, дълга. Безкрайна. Снабдена с необходимата горчивина, с неизбежната горчивина във всяко едно вдишване. Вътре няма сладост, няма наслада. Остатъци от болка, която поемам с всеки дъх. Като оправдание, като извинение, като угризение. Като любов.

Понякога ми се струва, че мога да потъна в тази целувка. С цялата страст, която ми липсва сега. Мога да се разтворя под милувката, мога да я прекъсна, когато поискам. Мога да я превърна във всичко, от което имам нужда. В теб, в него, в някой друг. В себе си.

Мога да си играя с език, да хапя, да се отдръпвам и да се отдавам. Да горя в чувството.

Последните няколко милиметра до филтъра са неимоверни горчиви. Задушават ме, тровят ме. Като последната глътка вино на дъното, като последния тласък преди истинския оргазъм. Като целувка на раздяла. След тях свършва всичко. И никога нищо не е същото.

Вода

Водата се стича по тялото ми. Толкова дълго, колкото е нужно, за да отмие хлъзгавия сапун, за да ме остави чиста. Бих могла да застина между капките, между струите, между тези стени. Само аз и водата. Обвързани сме в хищно разхищение, само ние - аз, плътта и потока.

Време е да погледна назад и да нарека нещата с истинските им имена. Да си спомня. За да не забравям. Странно е как миналото никога не се изчерпва, за разлика от настоящето. То се ражда отново и отново, всеки ден, наслагва се върху кожата, върху сърцето, върху съзнанието. И нищо не е в състояние да го отмие.

It ain't easy...

Поредната декемврийска равносметка. Не е лесно да се изправиш пред себе си и да изречеш своята изповед. Опрощение няма, няма молитви, които да изречеш, за да изчистиш съвестта си. Сам срещу себе си, срещу единствения съдник, който никога не прощава и никога не забравя.

Прости ми, защото съгреших...

Не съм се изповядвала от година.
Заместих истинските си чувства с фалш, в който повярвах.
Заместих истинските си мечти с фалш, към който се стремях.
Затворих очите и разума си за онова, което ми нашепваше сърцето.
Не бях онова, което вярвам, че трябва да бъде добрият човек.

Не е лесно да си простиш в края на една година, в която си лъгал себе си. Една година, в която дадените обещания са останали неизпълнени, а изречените лъжи са станали непоносимо много.

Падам на колене в изповедалнята на душата си. Веднъж, два пъти, хиляди пъти. Наричам греховете си един след друг - завист, гняв, похот, алчност, лакомия, леност, гордост. Думите засядат в гърлото ми. Лъжа, злоба, перверзен интерес към болката на онези, които ме обичат, безразличие, егоизъм.

Триста шейсет и пет дни. Осем хиляди седемстотин и шейсет часа.
Щастие, изтъкано от лъжа.
Пропуснати възможности.
Неизпълнени желания.
Бягство от себе си.
Летаргичен сън.
Игра с другите.
Смяна на лица.
Лудост.
Страх.
Аз.

It ain't easy...

Зима

Валя сняг. Цял ден, с малки безсилни снежинки. Не натрупа, стопи се в калта и мръсотията, а бялата Коледа си остана просто добро пожелание. Като толкова много други.

Събудих се от поредната порция кошмари, която нощите ми в последните няколко години ми предлагат. Тежки, мътни сънища, пропити с напрежение и уродливи образи. Понякога ги улавям, за да ме преследват седмици наред, а друг път - просто се събуждам с надеждата този ден да ми предложи нещо различно, към което да протегна ръка.

Когато тази сутрин се надигнах изтощена и изнервена и погледнах навън, почти повярвах в хубавото утро - навън валеше сняг. Снежинките се рееха отвъд стъклото в безкраен полет към калното и мръсно долу. Падаха, падаха, падаха. Гледах ги как прехвърчат в опит да се задържат по-дълго между небето и земята, как безутешно се лутаха между утробата на облаците и гниещото лице на земята.

Имаха толкова много часове, в които да покрият калта, боклуците и безразличието на софийските улици... Но кристалът на телата им се разпадаше върху асфалта и бетона, превръщаше се в ситни капчици вода, които се вливаха в една друга до безкрай. Една в друга, в прахта, поглъщани от бездните в грайферите на подметките. Една в друга, една през друга, отвъд стъклото на моите прозорци.

Не знам дали обичам зимата. Суровата й голота, когато снегът не я облича, пронизва сетивата ми, изкривява ги и наглася настроението ми спрямо себе си. В нови снежни одежди тя може да е възхитителна - съпроводена с лепнещ по страните студ, бяла, чиста, дистанцирана. От друг свят. В очите й нощем свети пурпур, а гласът й нашепва обещания. Когато времето и слънцето започнат да топят ледотканите й одеяния, тя е като скитница - дрипите й скриват съществото й и тя изглежда полумъртва и нечистоплътна...

Не натрупа. И зимата остана гола, покрита с пролети сълзи.