IMDb Top 250: „Списъка на Шиндлер” (1993)

От доста време насам ми се ще да изгледам 250-те филма, включени в топ класацията на IMDb.com. Откъде дойде идеята – гледам твърде много бози, а току виж в този списък попаднало нещо интересно, някаква класика, a must. Приемам го горе долу като онези книги тип „Х филма, които да видиш”, „Y града, които да посетиш”, “Z ястия, които да опиташ”. Това е малко, като да разчиташ някой друг да ти даде тон в живота, но пък нищо не пречи да се поуча от чуждия опит и да си сверя часовника.

Когато си копирах табличката с кинематографските заглавия, установих, че повечето са ми познати, а доста сериозен брой вече съм изгледала. Реших да започна със „Списъка на Шиндлер” – филм, за който съм чувала много, но до този момент така и не ми беше попадал.

Списъка на Шиндлер (1993)
Оригинално заглавие: Schindler’s List
Режисьор: Стивън Спилбърг
В ролите: Лиъм Нийсън, Ралф Файнс, Бен Кингсли

Ще ми се да можех да се впусна в критически размисли за „Списъка на Шиндлер” – от сорта на това колко добре е сниман, как чернобелият колорит е великолепен стилистичен похват, че детайлите нямат грешка, че актьорската игра на Нийсън, Файнс и Кингсли сравнява със земята филмите, които съм гледала през последните години, че... Само че този филм породи у мен основно страсти – накара ме да роня сълзи пред екрана, сви стомаха ми на топка, изстиска ме и накрая ми извади 3-те часа екранно време през носа. Не се почувствах по-добър или по-лош човек. Зарадвах се, че не съм живяла в онова време на ревностен геноцид и психопатски извращения, в чиято справедливост някой някъде е вярвал. За няколко часа си казах, че трябва да съм благодарна за живота, който имам – не да спра да искам повече, а просто да се радвам на успехите и на спокойствието, които ми дава моето време.

Да, лентата е гениална – от пестеливото цветово решение, през работата на оператора и актьорската игра чак до атмосферата, сюжета и посланието. Не беше дъвка за окото или слабително за душата, а доста въздействащ филмов разказ по истинска история. Втората световна война, Полша, хиляда евреи и един човек, който откупува свободата им с цената на почти всичко, което има. Оскар Шиндлер се превръща от предприемчив и чаровен мошеник в герой само за 3 часа пред екрана. Всъщност свалям му шапка, защото блъфът му е перфектен – член на нацистката партия, приятел с военни и есесовци от най-висшия ешалон, работи за военната индустрия, наема евреите, не за да ги спаси, а защото му е по-евтино, дори милосърдните му жестове се тълкуват като акт на жестокост и в крайна сметка капитулацията го сварва като беглец. Покрай всичко това с помощта на своя счетоводител Ицхак Щерн(Бен Кингсли) успява да озапти Амон Гет (Ралф Файнс, който по мое мнение е гениален психопат и изрод, разкъсван от противоречия и подхранвана от войната лудост) и да измъкне от нацистките лапи близо 1100 евреи (част от които извежда от Аушвиц).

Това е филм, който едва ли ще си позволя да гледам втори път, но със сигурност ми остави отпечатък.

***
Oskar Schindler: Look, All you have to do is tell me what it's worth to you. What's a person worth to you?
Amon Goeth: No, no, no, No. What's one worth to you!
***
Oskar Schindler: I could have got more out. I could have got more. I don't know. If I'd just... I could have got more.
Itzhak Stern: Oskar, there are eleven hundred people who are alive because of you. Look at them.
Oskar Schindler: If I'd made more money... I threw away so much money. You have no idea. If I'd just...
Itzhak Stern: There will be generations because of what you did.
Oskar Schindler: I didn't do enough!
Itzhak Stern: You did so much.
[Schindler looks at his car]
Oskar Schindler: This car. Goeth would have bought this car. Why did I keep the car? Ten people right there. Ten people. Ten more people.
[removing Nazi pin from lapel]
Oskar Schindler: This pin. Two people. This is gold. Two more people. He would have given me two for it, at least one. One more person. A person, Stern. For this.
[sobbing]
Oskar Schindler: I could have gotten one more person... and I didn't! And I... I didn't!

Четири медицински сериала излязоха в отпуска

Този уикенд се отдадох на тотално лентяйство. Освен че си направих труда да си извадя главата от пясъка и да отида да гласувам, наваксах с голямата мания – медицинските сапунки. Догледах последните сезони на „Анатомията на Грей”, „Д-р Хаус” и „Private Practice”. Оттук нататък вероятно ще следват малко спойлери, така че ако още не сте си догледали сериалите, просто не се зачитайте.

Анатомията на Грей
Като цяло трезвата ми преценка за „Анатомията...” е, че това е една абсурдна приказка за принцове и принцеси в лекарски престилки, които са по-заети с личния си живот, отколкото с изкуството на скалпела. „Грей” няма нищо общо с действителността, по-скоро е някаква паралелна вселена на красивите, умни хора, чиито трудности в живота се изчерпват с объркани любовни истории. В общи линии всичко е като една порция овесени ядки с кокос, парченца шоколад и леко вкиснало мляко. И въпреки това го гледам. С почти фанатично настървение.
Новият 5-ти сезон не беше кой знае какво отклонение от тази линия на развитие. Новото обаче е, че смесиха малко Private Practice с проблемите на брата на Адисън, Слоун се хвана с Лекси, а Дерек и Мередит се ожениха. А, появи се и един травматолог – д-р Оуен, който пък се зариби с Кристина и май и те ще се женят, след няколко особено насилствени сцени, предизвикани от неговия иракски посттравматичен синдром. Междувременно сценаристите май подготвят сцената за премахването на Джордж О’Мали и Изи Стивънс (особено след като Катрин Хейгъл започна сравнително успешна кариера в голямото кино). Изи е болна от рак и революционното и агресивно лечение, което й приложиха, не помага. Джордж пък го блъсна автобус и умира.
При останалите няма нищо ново – Кали все така си пада по жени, но, когато го призна пред родителите си, се сблъска с жестоко неразбиране и в общи линии остана без никакъв финансов гръб. Гаджето й обаче (д-р Аризона, педиатър) може ида си струва напъна. Бейли има проблеми с Тъкър (тя го напусна, защото той й постави ултиматум да се откаже от аспирантурата по детска хирургия или да се разведат). Шефът се бори с детинщините на всички...
Да, последният епизод беше динамичен, интересен и определено чакам с нетърпение следващия сезон. Дали Джордж ще оцелее, наистина ли ще постъпи в армията, ще възстановят ли лицето му? Ще са щастливи ли Дерек и Меридит? Ще се женят ли Оуен и Кристина? Ще спасят ли Изи (която впрочем се омъжи за Карев и подписа документи за отказ от реанимазия, но въпреки това я пържат с дефибрилаторите)?


Private Practice
Спин-офът на „Анатомията на Грей” завъртя втори сезон. И прилича повече на бозЪ от всичко останало. Той е голямото ми разочарование, което успя да засенчи дори „Кръцни/Срежи”. Адисън си намери някакъв в’лик арогантен гинеколог, който е женен и на когото тя не може да устои. Той иска да напусне бременната си жена, но Адисън не иска. Наоми преживя куп неуспешни връзки и в крайна сметка прие предложението да поеме управлението на конкурентната клиника. Вайълет забременя, но не се знае от кого. Пийт се влюби във Вай. Купър все още дундурка Шарлът, но междувременно трябваше да живее с побърканата психиатърка и да се грижи за бременността й, което едва не му коства отношенията с русокоската. Дел пък имаше някаква дълбока сърцераздирателна драма с дъщеря си и майка й – наркоманката... Сапунени мехури на кило.
Краят на сезона определено ме остави порядъчно мозъчно промита, крайно неудовлетворена и склонна да зарежа тази вкиснала помия. Но... ето как завърши всичко. Наоми прие работата, Вайълет я нападна някаква луда, която ще я накълца и ще й открадне бебето. Адисън е в поредната емоционална дупка, след като почти прави секс със своя женен изкусителн, и не можа да изроди детето на жена му. Шарлът си изгуби работата и реве на рамото на Куп, след като шефът й каза, че за нейната позиция й трябва сърце (което тя очевидно няма). Пийт е в щастливо неведение, след като Вай прие предложението му да са заедно. Дел е с дъщеря си. И... май това е.
Единственият въпрос е „Ейми Бренеман напуска ли сериала или ще има някакво невероятно спасение?”.


Д-р Хаус
Тук сякаш не се случи нищо неочаквано. Сериалът е поел по една низходяща спирала на сюжетното падение и намирисва лошо. Отърваха се от Кътнър (чието невероятно изсмукано от пръстите самоубийство бе резултат от факта, че поканиха актьора да се включи в администрацията на Обама). Тринайсет и негрото се награбиха. Камерън и Чейс се ожениха. Хаус прекалява с викодина. Къди си осинови дете и си пада по Хаус.
На практика краят на сезона бе едно голямо повторение на неща, които вече съм гледала (при това в този сериал). Хаус пак си причини кома, пак имаше халюцинации, пак се появява Амбър като някакво странно подсъзнание, пак големият въпрос е „Ще спре ли да пие викодин”. Да, Хаус влезе в клиника. По свое желание след една особено неприятна серия халюцинации, които го вкараха в музиката. Нищо интересно всъщност. Очаквам следващият сезон да започне с ентусиазиран, подскачащ Хаус, който дори може би кара скейтборд и тича в парка (както го видяхме в трети сезон). И очаквам с интерес какъв ще е сривът този път.



Кръцни/Срежи
Тази година всъщност се излъчи остатъкът от 5-ти сезон, който така и не видяхме. Интернет пространството бе пълно със слухове, че повече „Кръцни/Срежи” няма да има. И аз искрено се надявах да е така – след рака и брака на Крисчън, издънките на Кимбър, странната история с бисексуалността на Джулия и изсмуканата любов на Шон и анестезиоложката-сериен убиец с големите бомби, мотора и татуировките. А, да... Шон се снима в медицински сериал, стана звезда, почти го убиха, преследваше го някаква луда дама, която за хоби правеше плюшени мечета... Уви, стана ясно, че шестте месеца живот на Крисчън всъщност може и да са 60 години до Лиз. И пак чакаме развод ли ще има, русата сексбомба убийца ще нападне ли Шон...
Всъщност и тук рекапитулацията е доста тъжна – нищо, което вече да не сме гледали. Серийни убийци, кофти личен живот. Да се чуди човек как оцеляват без терапия?

Една лоша година за медицинските сериали
Когато гледаш повеч от един сериал, интересно е да правиш паралели между хрумките на сценаристите. Прави ми впечатление, че явно има някаква мода в това, което се случва на екрана. Например в „Анатомията на Грей” и в „Кръцни/Срежи” имаше хомосексуални връзки. В три от четирите сериала имаше сватби. В „Кръцни/Срежи” и в „Анатомията” има болни от рак. И така нататък.
Годината беше слаба – не знам на какво се дължи. Дали на сценаристите им е било спуснато свише, че трябва да има красиви приказки и да се засягат разни социални теми без допирни точки с икономическата криза например? Или става въпрос за най-обикновено изчерпване? Аз лично съм разочарована. Не, че след няколко месеца няма отново да гледам с широко ококорени очи какво се случва. Просто тръпката се размива, остава само задължението.

Amorphis - Skyforger

Състав:
Tomi Joutsen - vocals
Tomi Koivusaari - guitars
Esa Holopainen - guitars
Niclas Etelävuori - bass
Santeri Kallio - keyboards
Jan Rechberger - drums

Съдържание:
1. "Sampo" – 6:08
2. "Silver Bride" – 4:13
3. "From the Heaven of My Heart" – 5:20
4. "Sky Is Mine" – 4:20
5. "Majestic Beast" – 4:19
6. "My Sun" – 4:04
7. "Highest Star" – 4:44
8. "Skyforger" – 5:15
9. "Course of Fate" – 4:15
10. "From Earth I Rose" – 5:04
11. "Godlike Machine" – 5:18 (Digipak Bonus track)
12. "Separated" – 4:17 (Japanese Bonus Track)

Случайно попаднах на новината, че новият албум на Amorphis - Skyforger може да бъде прослушан на MySpace профила на групата. Преди няколко години харесвах Amorphis с мрачното им, агресивно и понякога обречено звучене. Можех да въртя с часове Tuonela и My Kantele и често с удоволствие се потапях в грубите неразбираеми вокали на албумите "The Karelian Isthmus" и "Tales from the Thousand Lakes". После дойде "Am Universum" и дългият път към по-мекото и поп звучене, по който поеха Amorphis, започна да ме отегчава. Саксофоните в следващите им проекти наклониха музикалните ми везни далеч от групата и все пак днес не можах да устоя на любопитството да чуя новото им дългосвирещо творение.

Коментарът ми - не съм изненадана. Щях да съм по-близо до разочарованието, ако имах някакви очаквания. Не намерих нищо, което да грабне слуха ми и да ме откъсне от низа други неща, с които се занимавах, докато слушах. От първата до последната песен не можах да различа къде свършва едното парче и къде започва другото. Единственото изключение беше Majestic Beast - композиция, която звучеше като завръщане към корените. Останалото - емо поп по личното ми мнение. Далеч съм от претенциите на музикалната критика, но за мен Skyforger е посредствен Amorphis и едва ли ще го слушам повече.

Разбира сe, Silver Bride, My Sun, Highest Star и изобщо повечето песни от албума са слушаеми. Ако се нуждаех от лек музикален фон, който да ме изпрати в носталгичното минало на мешките, кубинките, черните дрехи и дългите коси. На първо слушане дори текстовете не можаха да грабнат вниманието ми. Дали Amorphis не прекалиха със застояването в удобния калъп, така че творчеството им да звучи еднообразно, продаваемо, лишено от искрица живот?

А може би аз съм пораснала, без да се усетя?

Лаура Ескивел: "Като гореща вода за шоколад"

Кулинарен роман е най-незначителното описание, което може да се даде на „Като гореща вода за шоколад” от Лаура Ескивел. Книгата е вълнуваща и чувствена по онзи типичен единствено за Южна Америка начин. Гореща, ароматна, лепкава и вкусна – като шоколад, с горчивината на какаото и цялото слънце, събрано в ароматните му зърна. По детски наивен и мистичен, това е разказ за една изпепеляваща душата любов. Към кухнята, към свободата да избираш съдбата си и неизменно към любимия човек.

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=1877&ttl=laura-eskivel-kato-goreshta-voda-za-shokolad

На ниво в "Добро"

Ако имате път през парка „Заимов”, едва ли сте пропуснали да забележите пица-ресторанта с човечето отпред. Заведението е залепено до тенис кортовете, с лице към „Янко Сакъзов” и по-скоро в западната половина на обществената градина. Обикновено лятно време масите му под кестените са щурмувани от щастливо бъбрещи хора, а през зимата веселата глъчка от вътрешността лесно може да ви примами да се отбиете вътре.

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=1778&ttl=na-nivo-v-dobro

Dangerous Liaisons (1988)

Опасни връзки (1988)

Съберете на едно място Джон Малкович, Глен Клоуз, Мишел Пфайфър, Ума Търман и Киану Рийвс. Облечете ги в костюми, отразяващи френското рококо. Пъхнете в устата им думи от епистоларен роман. Какво ще получите? Един филм, спечелил три Оскара, номиниран за още четири, носител на БАФТА и един куп други награди. Включително и Сезар.

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=1770&ttl=dangerous-liaisons-1988

20 минути смях: Уил и Грейс

В невротичния Ню Йорк един мъж и една жена споделят всичко – един апартамент, едни приятели, един живот и... еднакви сексуални предпочитания. Тя е Грейс, хетеросексуална еврейка с буйна червена грива, собствена фирма за интериорен дизайн и хаотичен личен живот. Той е Уил, завършилият Харвард адвокат гей с мания към чистотата и реда и... сериозни проблеми с обвързването и връзките изобщо. Общото между тях е, че са най-добри приятели от колежа и цели 8 сезона градят и рушат митове за хомо-, би- и хетеросексуалността от екрана на NBC (а напоследък и родния FoxLife).

http://www.sivosten.com/content.php?mode=article&id=1748&ttl=20-minuti-smqh-uil-i-grejs

Исабел Алиенде: "Афродита"

Изненадващо „Афродита” не е типичната Алиенде, в смисъла на четиво с биографичен привкус и потънало в южноамериканска омая. По отношение на стила и хумора обаче едва ли ще сбъркате кой е създал текстовете в книгата. А тя не е роман, не е сюжетно цяло, обединено около нишката на мисълта на авторката. Това е сборник „Приказки, рецепти и афродизиаци”, приятно изпъстрен с хумора и размишленията на южноамериканската писателка. Различната (и приятната) изненада са всъщност илюстрациите.

http://sivosten.com/content.php?article.1620.isabel-aliende-afrodita

Под сурдинката

Тези дни в галерия „Пластелин” се проведе изложбата „Под сурдинката” на португалския фотограф Рикардо Куарешма Виейра. Оригиналното заглавие е „Off the Record” с пояснението „Когато блясъкът и славата остават скрити зад сцената”. Първата ми асоциация с така озаглавената изложба бе основно за снимки на случващото се извън снимачната площадка. Фотографии на хора от екипа, на звезди, понякога чисто технически снимки на опустошеното след дългия ден ателие. Очаквах да видя умора или емоция, която я няма в списанията, битие извън блясъка и прожекторите.

На практика „Off the Record” е малокалибрена изложба. При това основно на фотографии, които не са били избрани от някой редактор някъде в някое лъскаво издание. Не че снимките не са професионални, не грабват с композиционните си качества, с цветовете и с излъчването си. Просто трудно могат да бъдат наречени “off the record” с онова съкровеното откровение, което се крие в идиома.

http://www.sivosten.com/content.php?article.1591.pod-surdinkata

Гореща вечер в пиано бар "Синатра"

Съботата ми се очертаваше отчайващо скучна, когато едно телефонно обаждане ме измъкна от летаргията. „Хайде на пиано бар!” бяха вълшебните думи и така, няколко часа по-късно се озовах в пиано бар „Синатра” на бул. „Арсеналски”, срещу City Center Sofia.

Без да знам какво да очаквам, но с идеята, че няма да ходя на простосмъртна дискотека, предпочетох да облека нещо хем по-прилично, хем удобно, хем елегантно, хем секси, хем, схващате картинката. В крайна сметка се поизтупах и в минутите, докато чаках Ева да ме забърше от нас, реших да проверя какво казва вездесъщият интернет за моята нощна дестинация.

Прочетох хем хубави, хем не чак толкова неща, вариращи от „Страхотно е” до „Лъжат в сметките”. От видяното разбрах единствено, че съм подбрала подходящ екип за танцовото си похождение. Ева дойде и някъде към 23:30 вече влизахме в подземията, където се крие „Синатра”. Народ – много, не беше особено задимено, но се оказа, че първоначално определената маса за резервацията ни е била променена. В резултат обиколихме около три път заведението, докато намерим къде е заседнала компанията.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1590

30 години фентъзи DAW

Откровено казано, фентъзито на DAW, ако това е есенцията му, трудно впечатлява. Дали заради невъзможността за размах в обема, какъвто е присъщ на многотомните светове, изпъстрени с магия и дракони. Дали заради до болка изтърканите сюжети. Дали заради нещо друго, но „30 години фентъзи DAW” оставя определен послевкус на посредственост.

Изключения, разбира се, има. Разказите, които заслужават внимание, се броят на пръсти. От цели 18 приказни истории най-впечатляват онези, излезли изпод перото на Танит Лий („Персийски очи”), Таня Хъф („Ние двете може и да се срещнем”), Джейн Фанчър („Кървавият фонтан”) и Мишел Уест („Спомен от камък”). Изненадващо, въпреки че на пазара на фентъзито властват мъже, в сборника най-добра изява имат дамите. Господата присъстват по-скоро за цвят с имена като Андре Нортън („Каквото посееш...”), Майкъл Шей („Порицанието”), Кристофър Сташеф („Погребалният звън на камбаната”) и Лари Диксън („Чудесен ден във Валдемар”). От тях Андре Нортън е залитнал към приказките, а Лари Диксън е влял в сборника единствената нотка „милитаризъм”.

http://www.sivosten.com/content.php?article.1576.30-godini-fentyzi-daw

"Сълза и смях": Вампир

Днес, когато няма нищо по-лесно от това да гледаш нещо по телевизията, на кино или на монитора, театърът не е кой знае колко пълен. Може би причината е газовата криза, може би студът, може би е нещо друго. Не ми се полага да гадая. Факт е, че зрителите, скупчени на първите редове в понеделник вечер, бяха малцина. Някои се гушеха в якетата и палтата си, а други ръкопляскаха. Някои се смееха, други мълчаха.

Вижте "Вампир".

http://www.sivosten.com/content.php?article.1573.sylza-i-smqh-vampir

Даруин Портър: "Брандо зад кулисите"

Да четеш биографията на известните си е воайорство. Надничаш в чужд живот, повдигаш перденцето и се озоваваш в чужд свят. Най-лесно е да се пристрастиш към биографичните книги, стига да не са изтъкани от години и имена. Те са извор на клюки, история и магия, каквато носят жълтите писания. Няма как да повярваш, че прочетеното е истина, но няма нищо по-лесно от това да влезеш в кожата на човека между страниците.

Ugly Betty

„Грозната Бети” (в превод от “Ugly Betty”) е американска преработка на една латинска сапунка. Един вид империята отвръща на удара. И двата сериала обаче видяха родния екран. С тази разлика, че „Бети Суарес” се въртеше по кабеларките, а „Грозната Бети” разцъфна като телевизионен лебед в ефира на Нова Телевизия. Е, после първият сезон се завъртя по Fox Life, но това са подробности.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1500

Mamma Mia! (2008)

Мерил Стрийп, Пиърс Броснан и звезди на килограм. Музиката на АВВА. Екзотичен гръцки остров. Съберете всичко това с малко сюжет за цвят, поръсете с хумор и ентусиазъм и ще получите „Mamma Mia!”, който цяло лято, есен и вече зима не слиза от киноекраните в София.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1494

Nip/Tuck

Преди време „Клъцни/Срежи” се въртеше първо по Нова Телевизия, а после и по Fox Life. Ако все пак не сте го мяркали на малкия екран, ще отбележа само, че сериалът отново е медицински. За разлика от болничните си събратя в жанра обаче, Nip/Tuck е сапунка за двама пластични хирурзи и тяхната частна клиника. И живота им. И взаимоотношенията им. И връзките им. И... Схващате идеята, предполагам.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1490

Private Practice

Създаването на т.нар. spin-off сериали се превърна в практика. Продуцентите отделят някой от основните персонажи, който се радва на сериозна популярност и го пускат в полу-нова, полу-позната обстановка със свежи лица и разнообразни сюжетни обрати. В случая с Grey’s Anatomy разклонението се нарича Private Practice (в буквален превод „Частна практика”).

http://www.sivosten.com/content.php?review.1476

Сидни Шелдън: "Диамантената династия"

Първата ми среща с „Диамантената династия” беше преди десетина години. Любов от пръв поглед. Древното двутомно издание ме грабна и погълна часовете ми, докато не затворих книгата с ясното усещане, че съм се променила. Наскоро реших да проверя дали старата любов хваща ръжда и си взех томчето, издадено от „Бард”.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1474

Сидни Шелдън: "Лекарки"

Бестселърите са особена категория книги. За масовия вкус. Облечени в изтъркани думи. С крещящи корици и пискливи рецензии. Най-често това са книги, които се перчат от най-лъскавия рафт в книжарницата и подканващо те сочат с пръст. „Ще ме купиш, защото имаш нужда да сдъвчеш бързо някаква история.”

http://www.sivosten.com/content.php?review.1468

Grey's Anatomy

Вече пети сезон в САЩ се върти „Анатомията на Грей” – още един медицински сериал, претендиращ да разкрива човешкото лице на хората в бели престилки. И се радва на сериозен успех – над камините на продуцентите и актьорите се редят куп телевизионни награди. Ние пък през цялото време гледаме как онези, които си играят на Господ ежедневно, живеят нашия живот.

http://www.sivosten.com/content.php?review.1440